За Иво Топалов можем да кажем следното: Има две написани книги, години опит в света на бизнеса, куп интереси и не спира да усмихва хората в блога си. Освен че е изключително талантлив, той е и добър събеседник. Благодарение на това му качество се сдобихме с едно прекрасно интервю, което предлагаме да прочетете от-до.
Кой е Иво Топалов?
Това е един от най-трудните въпроси, които някой човек може да зададе на друг, и отговорът често зависи от това с какво се идентифицираме в момента. Ако говорим за призвание, тогава бих отговорил писател и разказвач. Ако говорим за професионална насоченост, тогава бих казал бизнес треньор, консултант и организатор на събития. Ако говорим за интереси, тогава бих отговорил запален читател на художествена и нехудожествена литература, спорадичен блогър, любител и състезател по спорта Петанк или дори вдъхновен опитвач на вкусни ястия. Ако говорим за чисто човешката страна на живота, тогава бих казал добър приятел, просто човек или усмихнат и добронамерен интроверт. Но нито едно от гореизброените неща не ме определя или описва напълно, а това последното е валидно за всеки човек. Каквото и да кажем за себе си, винаги има още нещо. Както и да ни опишат другите, отново винаги има още нещо. Част от нас, която не подлежи на описание, но присъства през целия ни живот. Затова отговарям така – аз съм просто Иво, приятно ми е!
Пишете и разказвате истории. Откога го правите и как решихте, че това е Вашият път?
Винаги съм обичал литературата и чета много още от тийнейджърските си години. Като по-малък даже се бях опитвал и да пиша – някои по-дълги статии, също няколко пъти започвах повести и романи, но никога не ги довърших и така и не стигнах по-далеч от ученическия вестник. Така, докато в началото на 2011 г., почти година след като напуснах удобната си и корпоративна работа и започнах да търся себе си, започнах да пиша кратки статии и да ги публикувам в блог, който нарекох „Блогът, който усмихва хората”. Постепенно у мен се запали отново пламъкът и сега, няколко години по-късно, имам два издадени романа от едно от най-големите български издателства.
В тази връзка – трудно ли се разказват истински истории?
Понякога истинските истории са по-невероятни от измислените. И винаги е по-лесно да разкажеш история, независимо дали е истинска или не, отколкото да опишеш самия живот (а това е мечтата на много от писателите). Когато разказваш история, тя винаги има начало, среда и край, има сюжет и структура. Когато я приключиш, можеш да се облегнеш назад, да отпиеш глътка вода и да отдъхнеш. А с живота не е така. Винаги нещо следва и историята продължава. Малко като в сапунена опера. Уж се случва нещо, но тъкмо да стигнеш някакъв логичен край и идва внезапна, нова и неочаквана завръзка.
„Полетът на орела” е Вашата първа книга. Разкажете ни повече за романа си.
Това е един роман за личностно развитие, поднесен в леко приказен формат. Образите, които среща главният герой, са събирателни и много мъдри. Например, от Големия Гуляйджия той научава, че удоволствието е важно за щастието, а от Сериозния Учен – как науката може да подобри живота му. От Смелия Предприемач си взема търпението и силата да преследва мечтите си, а от Упорития Спортист – как да се грижи за тялото си. И т.н. В романа има 14 илюстрации – по една за всяка съдбовна среща, в които художникът Борислав Гергинов успя да улови приказния свят на този търсач на истината (главния герой). Романът допадна на повечето хора, и сега вторият му тираж се продава доста добре, предимно благодарение на лични препоръки на читатели, за което съм им безкрайно благодарен!
Приказките за пораснали деца имат ли щастлив край?
Началото, средата или краят на всяка приказка или история, особено тези за порасналите деца, зависят от нашето отношение и гледна точка към нея и това ги прави щастливи или нещастни. На всяка беда можем да погледнем като предизвикателство и повод да станем по-добри, а всяка безизходна ситуация или скръб могат да се превърнат в урок. Колкото повече изстрадаме, без да се пречупим и успявайки да оцелеем, толкова повече щастие ставаме способни да изпитаме след това. Но щом отношението е наше и гледната точка също, това означава, че ние сами сме отговорни за това какъв край има историята ни. И това дава решението и дори силата в наши ръце.
А на какво е посветена втората Ви книга – „Докторът”?
Вторият ми роман е посветен на живота и работата на българския учен от световна величина д-р Георги Лозанов, психиатър и автор на сугестологията (най-общо – наука за ускорено образование), когото имах честта да познавам лично. С избора на учен за прототип на героя ми Александър искам да покажа, че един интелектуалец може да бъде много по-вдъхновяващ от модна икона или певец, например, и може да покаже по-голямо и истинско мъжество примерно от някой спортист или екшън герой в някои ситуации, когато бива притиснат дори от най-силните хора в държавата. И така да бъде и много по-достоен пример.
Поставих си такава цел, понеже ако един учен е световно известен и признат, макар част от работата му все още да подлежи на сериозни дискусии, но е почти забравен в собствената си държава, тогава сигурно е постигнал нещо, което може да ни даде повод да се гордеем и като българи, и като човешки същества. Ако книгата ми докосне емоционално дори един човек, който после да продължи делото на доктора или да постигне открития и успехи в друга област от науката, която лично го вълнува, тогава ще съм успял да си свърша добре работата.
Кои според Вас са трите неща, които трябва да притежава добрата книга?
Много по-лесно е да се изброят нещата, които не трябва да присъстват в една добра книга. Сигурно и затова да си критик е много по-лесно, отколкото писател – да видиш какво може да се подобри, а не да създаваш от нулата. Но ще приема предизвикателството и ще кажа като ревностен читател какво търся в книгите и, разбира се, какво се опитвам да вложа в тях, когато съм от другата страна.
На първо място, една книга трябва да дава нещо на читателя. Знания, гледна точка или преживяна емоция, една книга винаги трябва да обогатява читателя, колкото е възможно повече.
На второ място, книгата трябва да бъде интересна. Има книги, които сякаш ме засмукват и не ме оставят, докато не прочета жадно и последната страница от тях. Това може да се дължи на таланта на автора, на избора на тема или на употребени технически похвати, но независимо дали една книга е художествена или не, тя трябва да държи интереса. Никога не чета творби, които не могат да ме задържат до края, но и давам шанс на всички поне до средата.
На трето място, но не по значение, една книга трябва да служи на някаква цел. Или да е в полза на някаква ценност, която авторът или човечеството имат, или да показва някаква истина, която е важна. Може целта да бъде и краткотрайно преживяване на дадена емоция, която обаче да ни води към някакъв личностен катарзис. Независимо дали целта е голяма или малка, когато книгата е самоцелно редене на думи, то се превръща в една крещяща злоупотреба с талант. Ще се въздържа от конкретни примери, само ще кажа, че съм чел блестящо написани книги от истински майстори на словото, след които човек се чувства смазан, сякаш е елементарна прашинка без никакво значение във вселената, или пък потиснат от безкрайната жестокост и убийственото безсмислие на света! А представете си, ако целият този талант бе впрегнат в услуга на това да направи живота на читателя по-добър или смислен…
По Ваша инициатива се провежда състезанието за презентатори „Майстор на думите”. Разкажете ни повече за него.
Това е формат, който започна през 2012 г., в който за сърцето на публиката мерят сили оратори, презентатори и разказвачи. За 15 минути сцената е тяхна и могат да разказват истории, да направят презентация или да разиграят сценка. Имахме дори двама участници, които свириха на китара. Идеята е от една страна презентаторите да получат платформа, където да споделят пред много хора идеи или разкази, които намират за стойностни, а от друга – публиката да прекара добре, да научава нови неща и да се забавлява – като на театър. Състезанието се е случвало в заведения и в киносалони и всички издания провокираха силен интерес. От презентация на един от победителите – доц. д-р Георги Бърдаров, се роди и най-четеният разказ в интернет „За петата ракия или колко е хубав животът”. Сега двамата с него работим заедно, като организираме курс за презентатори и в този смисъл състезанието стана причина и за много приятелства и бизнес партньорства.
Скоро не е имало издание, макар много хора да очакват да видят отново победителя от миналия път Иво Илиев и неговия подгласник Димитър Кръстев – „Джими”. В българската действителност е много трудно да поддържаш една такава благородна инициатива без сериозни връзки със спонсори и/или медии, с каквито ние на този етап не разполагаме. Но съм сигурен, че „Майстор на думите”, което е една уникална инициатива за България, която събра много фенове, а също в някакъв смисъл и имитатори, има бъдеще и ще намери своето място под слънцето и правилната подкрепа. Защото този продукт носи твърде много добавена стойност за всички страни!
„Момчето пътуваше из цялата страна и това много му харесваше” (из „Полетът на орела“). Иво обича ли да пътува?
Иво обожава да пътува и да разглежда места, особено свързани с култура, история и природа. И въпреки че досега 90% от пътуванията ми са свързани с работа и са по служебни ангажименти, винаги съм съумявал да намеря време да поспра и да посъзерцавам красивите места по пътя. Добре, невинаги, но в много от случаите. Иначе, за съжаление, не смятам, че пътувам достатъчно. Пожелавам си да успея да стъпя на всеки континент в някакъв момент от моя живот, макар засега да съм излизал единствено до най-близката точка в Азия, в азиатската част на Истанбул. Все пак съм благодарен, че имах щастието да обиколя значителна част от Европа.
И му харесва, когато…
Малко хора вярват, но истината е, че аз съм човек, който цени времето, прекарано със себе си, тъй като тази самота ми дава пространството, което ми е необходимо да съм наясно със себе си. Да, определено обичам да съм с други хора, но също много ми харесва, когато имам нужното време за усамотение и размисли, които ме зареждат и ми дават необходимото – да бъда спокоен и уравновесен.
Кажете ни няколко заключителни думи, които да ни усмихнат 🙂
Този въпрос ми се струва почти толкова труден, колкото първия от интервюто! От друга страна може да бъде много страшно да предоставиш думата на писател, без никакви ограничения.
Когато правя обучения или презентации, често разказвам по някоя смешка, за да разсмея хората. Но този вид усмивки са краткотрайни, макар да оставят някаква положителна следа у нас. Има и друг вид усмивки (все пак усмивката е първият жест, който научаваме, и има безброй значения), които са социални, правени с цел да бъдем приети от другите хора, но те също не са съвсем автентични. Ако някой се загледа, ще види, че в „Блогът, който усмихва хората” повечето теми, поне на пръв поглед, са дълбоки и сериозни. Това е така, понеже спонтанната (непредизвиканата, искрената) усмивка е най-красивото изражение на лицето на един човек. Преди тя да се появи, някои неща трябва да се случат. Първо трябва да бъдат разрешени или лишени от значение вътрешните противоречия, които изпитваме. След това трябва да решим непосредствените си трудности (или поне да добием сигурност в себе си, че можем да се справим с тях). И накрая, когато се появи целта или мечтата, когато имаме посока и ценности, спонтанно се появява една безметежна и лека усмивка на лицето ни. В такива моменти ние често не забелязваме това, тъй като цялото ни сърце е отдадено на невероятното вътрешно състояние на яснота и лекота.
Благодаря Ви за тази възможност и пожелавам на Вас и Вашите читатели хубав, лек и най-вече усмихнат ден!