През последните години съвсем целенасочено ограничих гледането на телевизия. От една страна, телевизионният екран беше превзет от всевъзможни риалити формати, предавания за т.н. шоубизнес с жълти нюанси и турски и индийски сериали, които ограничиха вече ограниченото пространство за образователни, културни и аналитични програми. От друга страна, водещите частни телевизии в България все по-активно рисуват свят, в който успехът зависи не от честен труд и постоянство, а от търкането на билетчета за различни лотарии.
Последната реклама на Националната лотария маркира нова страница в местното разпространение на заразата, наречена (частен) хазарт. Главни действащи лица в краткия рекламен клип са гимнастичките от националния ансамбъл по художествена гимнастика и президентът на родната федерация по художествена гимнастика Илиана Раева. Тоест няколко талантливи и отдадени спортистки, чиито успехи по света са сред малкото източници на обединение за силно разединеното ни общество, и президентът на национална спортна федерация представят една изключително нездравословна и пристрастяваща дейност като средство за щастлив живот (с аромат на шоколад).
„Проблемът не се състои единствено в това, че забавлението по телевизията е метафора за целия дискурс, а че същата метафора е в действие отвъд екрана […] Защото посланието на телевизията като метафора е не просто, че целият свят е сцена, а че сцената се намира в Лас Вегас, Невада.“
Титаните в световния спорт отдавна имат статут на икони, чиито житейски и професионални истории с времето придобиват митологични измерения. Най-силните, най-бързите и най-сръчните спортисти често са далеч по-разпознаваеми и уважавани от политици, лекари и учители, вдъхновяват милиони деца да се занимават със спорт и оформят обществени нагласи и вкусове. Ролята на идоли отрежда на лидерите в отделните спортове както огромна сила, така и огромна социална отговорност, сходна с тази на най-обичаните музиканти, писатели и актьори.
В най-уредените страни, особено в Скандинавия, хазартът е монопол на държавата и всички приходи от игрите със залагания отиват в подкрепа на общественополезни каузи. Обратно, в България хазартът се превърна в най-бързорастящият отрасъл на икономиката с помощта на управляващите, които направиха рекламирането му по телевизията законно и напълно приемливо. Резултатът: триещите билетчета стават все по-бедни и отчаяни, докато контролиращите този бизнес трупат несметни богатства, възползвайки се от човешките слабости и съдействието на „добронамерени“ политици.
https://www.youtube.com/watch?v=xb8nNnb4pHM
Участието на националния ансамбъл по художествена гимнастика в реклама на хазарт е в пълното право на спортистките. Тук, за разлика от самото рекламиране на хазарт, не става дума за регулации, а за личен избор и съзнаване на простичкия факт, че поведението на хората на върха на социалната пирамида оформя поведението на намиращите се в нейната среда и основа. С избора си тези момичета показват, че са забравили ценен урок: репутация се гради с години на неимоверен труд и достойни действия, но може да се сгромоляса за секунди, без никакви усилия, заради недостойни действия.
„Веднъж ме попитаха какво бих искал да мислят хората за мен след сто години. Имам късмет, че това няма да ме занимава още кой знае колко, защото дните ми са преброени. Но ако трябва да отговоря, бих казал нещо от рода на: „Като отговорен спортист“.“
Печелейки отличия от редица международни състезания, ансамбълът ни по художествена гимнастика отдавна е спечелил възторга и уважението дори на онази част от населението, която не се интересува от спорт или конкретно от гимнастика. Медалите създават идоли. За да се превърнат обаче тези идоли в образци за поведение, те трябва да се придържат към определени ценности и принципи както по време на състезания, така и извън тях.
Идолите, независимо от попрището си, изпълняват две важни социални функции.
С успехите си те доказват, че съкровената мечта може да се превърне в реалност само при наличие на талант, постоянство, желание за самоусъвършенстване, смелост и психическа и емоционална устойчивост. Достигналите съвършенство изпращат послание до останалите хора: открийте и развивайте заложбите си и рано или късно ще берете плодовете на труда си. Идолите запалват огъня и пряко или косвено го предават на останалите, създавайки благоприятни условия за колективен напредък.
В същото време нашите идоли ни помагат да се ориентираме в океана от информация, в който иначе бихме се удавили. Идолите имат силата (и отговорността) да оформят поне частично изборите на последователите си, които търсят преки пътища за разбиране на заобикалящата ги среда. Последните нерядко боготворят любимците си и са склонни да следват постъпките им безкритично, приемайки ги като ориентир за това кое е приемливо и кое – не.
„[Т]и си авторът на своя собствен роман и когато бъде написана последната дума, само от теб ще зависи дали ставаш за четене […] Не е ли напълно очевидно това простичко и екзистенциално уравнение: ние сме това, което правим!“
Когато най-добрите гимнастички в България, на чието място мечтаят да бъдат стотици момичета, рекламират хазартна дейност и то с повече от спорна репутация, те заявяват, че хвърлянето на пари за билетчета е нещо съвсем нормално, дори желателно. След като „златните момичета“ (твърдят, че) трият билетчета, в това вероятно няма нищо лошо, ще си каже средностатистическият българин. Подобно послание може да има крайно нежелани последици у нас на фона на високите нива на бедност спрямо останалите членки на ЕС. Ситуацията се усложнява допълнително от твърдото убеждение на голяма част от населението, че успехът е функция на късмет, а не следствие от дългогодишна отдаденост.
С поощряването на хазартна дейност в национален ефир гимнастичките плюят и върху самите себе си. Като практикуващи спорт, в който всеки грам в повече и всяко неправилно вдишване или издишване води до медал или провал, те със сигурност съзнават, че успехът изисква воля и саможертви и не идва с търкането на билетчета.
Още по-тъжното е, че гимнастичките ни изобщо не са първите родни спортни величия, чиято аура е поставена на карта заради решенията им извън спорта. Немалка част от „четвъртите в света“ се превърнаха в символ на ояждане с власт и продължават да живеят на стари лаври. Преди време пък Нешка Робева, икона в художествената гимнастика на национално и световно ниво, се опари сериозно от заиграването си с журналиста/политик/народен спасител Николай Бареков.
Успехите на тези и други български шампиони ще продължават да подхранват националната ни гордост, но с някои свои действия те рушат значителна част от репутацията си, оставяйки горчив вкус в устата на наблюдателите.
Идеални хора няма и няма да има, защото човешкото у нас произтича именно от предразположеността ни към грешки. Ние обаче имаме (поне на хартия) и способността да разсъждаваме върху постъпките си и да се учим от всяко едно преживяване – повече или по-малко болезнено.
Аз лично си мечтая за деня, в който родните обществени фигури ще служат за пример на останалата част от населението, действайки като компаси, а не като ветропоказатели.
