Беше около 19:10 ч., когато влетях в театралната работилница като бесен. Помислих си, че няма да ме пуснат да вляза. Запъхтян и умислен, веднага се запътих към залата. Пред входа вече имаше хора, които чакаха да влязат, а залата беше пълна. Оказа се, че нямат билети и чакат евентуално да бъдат допуснати. Прередих ги и се запътих към момичето, което стоеше пред входа и късаше билети.
–Здравейте, трябва да съм в списъка – кротко казах аз.
–И така да е, трябва да отидете до касата за пропуска си – отвърна тя.
Върнах се на касата. Две момчета се молеха на касиерката да им даде 2 билета и възглавници. Което и тя направи. А след това ме посрещна с думите:
–А, ти ли си момчето, което не се обади.
Аз бях, да. Взех си билета. Запътих се отново към препълнената зала. Дори не погледнах на кое място седя. Седнах на първото стъпало, което видях. Буквално. А над мен хората също бяха насядали, където им падне. На стъпала. На допълнителни столове. На възглавници. На раници. Някои, които бяха дошли по-рано – даже и по местата си. И всичко започна. Малкото гласове и шушукания в залата притихнаха. Притаих и аз дъх в очакване. Не се наложи да чакам дълго.
На затъмнената сцена се появи Николай Всеволодович Ставрогин. Изтъкан от крайности, заложник на своите неудържими инстинкти, такъв, какъвто си го представях, докато четях „Бесове“. А под него, сякаш от нищото, изведнъж се появи и Маря Тимофеевна Лебядкина – объркана, психически нестабилна, с разчорлена коса, но притежаваща качествата на „святия глупак“. Малко след това на сцената излязоха и другите ключови герои на „Бесове“ – Пьотър Степанович Верховенски, злокобно усмихнат, кроейки своите пъклени планове, Варвара Петровна Ставрогина, великолепна и благородна, Лизавета Николаевна – жива, красива и интелигентна, Даря Павловна, протежето на Варвара Петровна, пияният капитан Лебядкин, а по-късно и Шатов, Кирилов и Федка Каторжника. Вече се бях пренесъл в Русия през 1860 г., когато е започнал да назрява политическия и морален нихилизъм. Чувствах се като част от идеалистичното поколение, безпокоен съучастник на „демоничните сили“, които превземат града и театралната работилница „Сфумато“. Чувствах се объркано и едновременно с това – страхотно.
Зачудих се защо тази история ни занимава и днес. Започнах да се вглеждам по-усърдно в актьорите. В сцената. Оглеждах залата. Вгледах се в себе си – нима всички ние имаме нужда от покаяние – се запитах? Нима всички бълнуваме за гражданство в кантона Ури, Швейцария, където да започнем остатъка от своя живот, необезпокоявани? Не пъплим ли само в Долината на смъртната сянка, мислейки се за богове? Нима всички сме толкова загледани навътре в себе си, обладани от бесовете на Егото си, че не можем да видим бавния си упадък? Това са само част от въпросите, които си зададох, докато гледах как някои от героите на Достоевски оживяват, за да умрат отново. На сцената. В съзнанието ми. Бях погълнат от тези въпроси, както и от играта на актьорите, които се бяха върнали във времената на хаос и насилие в Русия заедно с мен.
Не усетих как изминаха близо 2 часа. Сякаш бях отишъл в един друг свят и ми трябваше известно време да се съвзема от приключението. Не се усетих и когато започнах да ръкопляскам. Не се усетих и кога да спра. Както и хората около мен. Прекрасните актьори напуснаха сцената, но се върнаха отново под продължаващите ръкопляскания. А аз не можех да се върна в действителността. Май и не исках.
