Пиша това мое мнение не като специалист – аз не съм университетски преподавател или компетентно лице с няколко академични степени, а като гражданин на България, който се вълнува от случващото се в нея.
Темата е за исляма и колко малко знаем за него. Не само като една от монотеистичните религии, а и като символ за всички мюсюлмани – за техния начин на живот и културата, която носят със себе си.
Защо отричаме всичко, свързано с тях, защо се подиграваме, поставяме етикети, не задаваме въпроси, съдим ги, а в същото време сме изключително компетентни? Задавам си въпросите „Защо“ и „На какво се дължи това“ – дали защото сме необразовани, дали защото сме станали глупави или винаги сме били такива, или защото се интересуваме само от материалното и сме забравили миналото…
Тук в България се възхищаваме на Емирствата и Катар и явно нямаме нищо против арабите там. Обаче изсипваме жлъч и пренебрежение върху други араби, които всъщност идват от едни от най-големите центрове на ислямската цивилизация – Сирия и Ирак, съществуващи много преди луксозния 7-звезден хотел Бурдж ал-Араб, който асоциираме с „добрите араби“.
Доста се говори в медиите за Сирия и за бежанците от там. Така и не получих отговор на въпросите си – защо толкова мразим тези хора, които не са дошли тук на почивка, нито пък да грабят и буйстват с „ятаганите“.
Напрежението ескалира, достигна се до
случая в с. Калище, който бе предхождан от този в с. Розово
При първия жителите на селото възроптаха срещу това деца-бежанци да посещават местното училище, а при втория хората от селото категорично заявиха, че не приемат сирийски бежанци да живеят при тях.
Притеснително за мен в случая с Калище бе, че „възмущението“ си от сирийските деца изказаха видимо образовани хора, нормални българи като мен и вас, които не станаха инициатори на спорадичен случай, а просто на пореден епизод по филма „Българската толерантност“. Едно от изказалите се по телевизиите деца повтори явно чутите вкъщи думи на „добре“ възпиталите го да отсъжда родители, че някой не заслужава да живее, защото е болен (недоказано). Друго дете каза, че не иска да учи „афганистански“, че на 7 години знае френски и английски (явно има скала на висши и нисши езици и афганистанският е от вторите). Кметът на общината веднага хвърли вината на Държавната агенция за бежанците (ДАБ), че им е поднесла „сюрприз“, като им е пратила тези „болни“, „незаслужаващи да живеят“ деца.
А аз си мислех, че да запишеш дете да учи в училище е най-естествен акт…
И така – като специалисти по Арабския свят и всички въпроси, свързани с него, отново отсъдихме кой е болен и кой – здрав, кой е по-глупав от другия заради личната си карта и кой заслужава и не заслужава да живее.
Понеже ние като общество сме много толерантни и отзивчиви, а като отделни личности – невероятно интелигентни, знаещи, можещи и разбиращи, затова отново „съдът“, без много мислене, набързо се произнесе и за т.нар. забрадки и фереджета. „Те са лоши!“ Понеже ние сме си решили всички проблеми в нашата китна и малка държава, затова като компетентни органи можем да се насочим към разрешаването на проблемите на други нации. Понеже сме състрадателни, затова нашата мисия е да спасим арабските жени! Много се притесняваме за тях, за техните свободи и за техните глави – не им ли е топло, не им ли е студено, не им ли е неудобно.
Никой не се замисля какво се крие зад избора на една жена на хиджаб,
какви са нейните подбуди и защо тя го носи, особено в държава като нашата, където може би знае, че ще бъде дискриминирана, както и стана с шестокласничката в с. Горно Краище, отстранена от училище заради хиджаба си.
Много се притесняваме за комфорта на главата на мюсюлманките, но иначе не се притесняваме да не допуснем децата им до училище, не им съчувстваме, когато гледаме по новините в 19 часа за държавите им, които са сринати със земята. Но пак – не може да се каже, че сме бездушни! Гледаме на жената да не й е горещо и неудобно. Пък и й съчувстваме! Защото те тия „чаршафи“ по главата си ги носят заради деспотичните си ужасни съпрузи и бащи, които ги заключват по къщите само за да ги бият и измъчват и да получават домакинско обслужване. Просто тези мюсюлмански мъже и по-конкретно – арабите, са си тирани и изроди по рождение. Те хората са си го написали и в книгите – четем „Не без дъщеря ми“ и вече разбираме тези странни лоши араби и съчувстваме на измъчените им жени. Между другото, действието в книгата се развива в Иран – тя е прекрасна страна с богата култура, но не е арабска…
Наскоро гледах по новините, че
ще започнат сериозни обучения по предпазване от тероризъм и терористични атаки.
На хората се препоръчва да съобщят за всяко съмнително лице, което видят, и да избягват средните вагони в метрото. Специалист дори посъветва – веднага щом видим терорист, да съобщим, защото (доколкото аз разбрах) не е особено трудно да ги разпознаем – те са по-нервни от останалите пътници.
Ето как аз виждам нещата и резултата от тези обучения: Всички бабки ще съобщават за съмнителни лица при забелязване на човек с по-тъмен цвят на кожата (добре, че съм бяла и руса, за да не съобщи някой и за мен), недай си Боже да не говори български. Хората ще се бутат в първите и последни вагони и сигурно ще изпадат по спирките от тях. Колкото за по-нервното поведение на терористите, искам да кажа, че всеки втори българин е нервен. Ако терористите се разпознаваха толкова лесно, предполагам, че в световен мащаб нямаше да се отделят толкова средства и внимание на проблема с въпросните „доброволци за смърт“.
Що се отняса до тероризма – не искам да съм разбрана погрешно. Живеем в един безумен, агресивен, саморазрушаващ се свят. И да – трябва да положим усилия, за да се предпазим от това, до което доведе нестихващата от векове борба между Запада и Изтока. Но не и да поставяме всички мюсюлмани под общия знаменател „терорист“, член на „Ислямска държава“, просто защото „те всичките са еднакви“.
Завършекът на сезон първи от сериала „Българската толерантност“ е случката с
мароканеца и бременната му съпруга в София. Това е една история, в която те смилат от бой само защото си казал „Обичам те!“ на чужд език.
Мароканецът беше пребит посред бял ден в центъра на София, а бременната му жена – ударена с бокс в корема. В едно от интервютата на Яна и Хишам, тя каза през сълзи: „Аз винаги съм вярвала в България и ми е мъчно… Мъчно ми е за България“.
На мен също ми е мъчно.
Съжалявам, че съм написала това мое мнение с много ирония. Предпочитам да намирам забавната страна на всички тези изказвания. Те всъщност не са смешни, а доста тъжни…
Защо се получава така? Защо стана така с нас?
Защо дори не признаваме, че дискриминацията съществува, при положение, че ежедневно я изповядваме и прилагаме?
Защо винаги разбираме от всичко и заради това не търсим истината по-дълбоко, не виждаме по-далеч от носа си и не се интересуваме кой какво мисли? Знаем как живеят в Арабския свят, знаем всичко за тяхната култура, за тяхната религия, а в същото време не можем да покажем дори обичаните Катар и Дубай на картата…
Трябва ни обучение по толерантност, трябват ни възпитание и морални ценности. Трябва ни религиозно образование – за всички религии, като започнем с християнството. Защото българинът е странен хибрид – хем не е ходил на църква от кръщенето си като бебе, хем децата му не знаят точно в какво вярват, хем пък и мрази исляма.
Ние не сме по-висша раса, нито по интелигентни по рождение.
Мислех, че този въпрос вече е изчерпан след множеството трагедии в световната история, причинени от безумната идея, че една раса или една група от хора е по-висша от друга.
Понякога се моля да не бъдем наказани за това, че сме толкова бездушни и несъстрадателни. Моля се на Бог, ако изобщо вярваме още в Него, да опази България и утре да не бъдем ние изхвърлените от училища в чужда държава бежанци. Защото разрухата може да дойде отвън, но тя вече е започнала отвътре, от самите нас.
Ние вече се наказваме достатъчно.
Все пак… нека видим какво ще ни донесе вторият сезон на нашия сериал „Българската толерантност“.
Снимка: Flickr
