Представете си следната ситуация, в която без съмнение всички сме се оказвали в един или друг момент от живота си: Стоите изправени пред някакъв вид публика (колеги от университета или работата, зрители на театрална постановка, на чиято сцена сте имали лошия късмет да бъдете издърпани против вашата воля и т.н.), сърцето ви бие лудо и заглушава за вас всички останали шумови дразнители. Започвате да се потите, в главата ви се блъскат всякакви мисли, повдига ви се, обхваща ви паника. Сигурни сте, че вашата аудитория вижда и знае, че стоите на ръба на нервна криза. Убедени сте, че са забелязали избилите капчици пот по челото ви и лекото пулсиране на артериите на врата ви. Мислите си, че те, уловили очевидните признаци на вашето вълнение, несъмнено са седнали на ръба на столовете и са готови да подложат на безмилостна критика всяка ваша дума или жест. И онази дама от първия ред, тя сто процента се смее именно на вас, на треперещите ви пръсти, опитващи се да държат внимателно подредените записки,… на пискливия глас, който неестествено излиза от вашата пресъхнала уста.
Познато? Истината е, че има два варианта за развръзка на горната ситуация:
- Под действието на собственото ви притеснение, да се притесните още повече и накрая цялото това състояние да достигне кулминация в пълен провал и публичен позор; или
- Да поемете дълбоко въздух и да си спомните това, което ще прочетете по-долу.
Какво ви убягва в горната картинка, присъствала в кошмарите на мнозина? Че вашата аудитория е отегчена, иска всичко да свърши по-бързо и далеч не е толкова заинтересувана от вас, колкото вие самите. В науката за човешкото съзнание това, което ви се случва, се нарича Илюзията за прозрачност (The Illusion of Transparency).
Като човек, страдащ от тежка форма на сценична треска, бях много щастлива, когато попаднах в мрежата на няколко статии и проучвания на този ефект. Информацията, която получих, ми помогна да разбера себе си и околните.
Снимка: Youarenotsosmart.com
Човешкият мозък е едно невъобразимо сложно, многопластово и мистериозно творение на природата. Смея обаче да твърдя, че дори съвсем малко разбиране относно това как той функционира може да улесни адски много живота ни.
Истината е, че, изхождайки от собствените си вътрешни изживявания, емоции, мисли и чувства, ние непрестанно оценяваме заобикалящата ни среда. Колкото и разбиране да проявяваме спрямо околните и да твърдим, че сме широко скроени, ние всъщност имaме само една гледна точка – нашата собствена. И тя не е обективна, именно защото си е наша.
И така, в гореописаната сценка с аудиторията най-логичното обективно заключение, до което всеки изтапанчен пред 100 човека клетник ще стигне, е, че щом той се чувства толкова притеснен, то това следва да е очевидно за зрителите. Но, не. Нито заключението е обективно, нито (слава Богу!) е вярно. Всъщност то си е направо субективно и грешно. Причината? Ефектът на прозрачността.
Съзнанието ни има само една отправна точка, от която преценява настоящите или бъдещите чувства, действия и реакции на останалите хора – неговите собствени чувства, преживявания, опита, който е натрупало до момента, принципите си, вярванията си. Това е така наричаната от психолозите “котва“. Би могла да бъде обяснена като едно сигурно нещо, което знаем, в безкрайността от несигурни неща, които ни заобикалят и за които нищичко не знаем. Мозъкът се захваща за него, при липса на друго сигурно и познато нещо, и го използва като отправна точка за своите изводи.
Спомнете си например онзи чифт кецове за 180 лева. Вие не знаете колко реално струват те (вероятно няма и 50 лева), но числото 180 на етикета е вашата „котва“. Оттам – ако ви предложат намаление и ви дадат кецовете „само“ за 130 лева, вие сте щастливи, защото мислите, че сте спестили пари. Но кецовете струват 50 лева, а мозъкът ви е направил съждение на базата на единствената цена, с която разполага – 180 лева.
Снимка: Wikipedia.org
Ефектът на прозрачността се състои в убедеността, че нещо толкова ясно за нас самите, като например факта, че казваме лъжа или изпитваме привличане или притеснение, не може да остане скрито за страничния наблюдател. Нашите емоции са ориентирът, въз основа на който си правим заключения за околните. Резултатът? Ние непрекъснато надценяваме тяхната възможност да преценяват и разбират вътрешните ни вълнения.
Учени са провели един много интересен експеримент, който по съвършено прост начин илюстрира горното. Въпреки че сигурно не се намирате в лабораторни условия, може да пробвате. Намислете си песен, например националния химн на България (все пак всички го знаят!) или „Зайченцето бяло“. Намерете си другарче, което да се жертва в името на науката. Избарабанете по масата намислената от вас песен и накарайте другарчето да я познае.
Според вас е очевидно коя е песента, тя звучи в изпълнение на Софийската филхармония и Детския радио хор в главата ви. Но истината е, че опитът показва, че другарчето ви, което чува само монотонно и накъсано барабанене по масата, вероятно няма да познае мелодията.
В оригиналното изследване, проведено от Елизабет Нютън, барабанистите са помолени да дадат своята преценка относно това дали слушателите им са разбрали коя е песента. В 50% от случаите те са предположили, че тяхното изпълнение е разпознато от насрещната страна. Истината е, че само в 3% от случаите то реално е било. Изводът? Барабанистите силно са надценили възможностите на слушателите си на базата на своите вътрешни изживявания.
Да бъдем себе си е богато и сложно изживяване, което обаче остава скрито за всички останали. Нашите субективни възприятия са изцяло и напълно негодни за наблюдение… освен от нас самите. И въпреки това, през по-голямата част от времето ние предполагаме, че това не е така, че това, което мислим и чувстваме, трябва да е очевидно. Потрепервам, като се замисля до колко погрешно разбрани имейли, SMS-и и чатове е довело това! „Е, да,“ – ще кажете – “беше повече от ясно, че го казах на шега!“. Ясно за кого? За вас самите. Вие все пак винаги знаете какво искате да кажете, следователно трябва да е очевидно и за читателя.
Снимка: Evolllution.com
През далечната 1998 г. Томас Гилович, Виктория Медвец и Кенет Ставицки публикуват свое проучване върху ефектa на илюзията за прозрачност в The Journal of Personality and Social Psychology. Тяхната теория е базирана на още един мощен ефект – ефектa на прожектора (The Spotlight Effect) – вярването, че всички те гледат и съдят действията и външния ти вид, докато в действителност през по-голямата част от времето ти просто се сливаш с пейзажа. Учените стигат до следното заключение: Ефектът е толкова силен, че подвластните му имат ясното усещане, че въображаемият прожектор може да проникне през жестовете, думите, израженията им и да извади на показ вътрешния им свят.
Гилович, Медвец и Ставицки, като едни истински учени, провели експеримент, за да докажат тезата си. Разделили студенти от Корнел (техните опитни зайчета) на две групи. Слушателите трябвало да слушат, а читателите – да четат наум въпроси от връчените им за целта на експеримента картончета и да дават своите отговори на глас, като на самото картонче било указано дали следва да излъжат или да кажат истината. И за да стане още по-забавно, на слушателите била обещана награда, ако успеят да разобличат повече лъжци. Същевременно читателите били карани сами да посочат колко хора според тях са успели да познаят, че са излъгали. Според вас какъв е бил резултатът? Половината от лъжците смятали, че са били разобличени, докато всъщност само една четвърт от тях реално са били. Те силно надценили своята прозрачност.
Темата е твърде обширна, но идеята е ясна – следващия път, когато се почувствате по този познат начин и си мислите, че:
- жена ми разбира, че смятам, че мусаката й е под всякаква критика, т.е. е ужасна;
- шефът е наясно, че не съм подготвен добре за конференцията и не разбирам половината от всичко казано;
- съседът, с когото пътуваме всяка сутрин в асансьора, сто процента вижда, че си падам по него и тайничко го шпионирам с периферното си зрение;
- клиентът на телефона със сигурност е усетил, че го лъжа, казвайки му, че шефът е във важна среща в момента, докато всъщност на него просто не му се говори точно сега с този досадник…
…ударете си два мисловни шамара и си припомнете, че надценявате наблюдателността и емоционалното IQ на околните. Те всъщност живеят в собствената си глава и през огромна част от времето са в симпатично неведение относно това, което бушува във вашата.
