В училище се смятах за голям отличник по история. За такъв ме смятаха и повечето ми съученици и преподаватели. Наскоро обаче, след разговорите ми с двама приятели, непоколебимата ми увереност в познанията ми по история се превърна в грамадна илюзия, която рухна под тежестта на невежеството ми по отношение на две ключови исторически фигури от родния ми край (Кюстендилско). Тези разговори ме подтикнаха да се замисля не само за съществените пропуски в знанията ми по история, а и за непълноценното, автоматизирано, бюрократично и скучновато преподаване в повечето родни училища.
Само допреди няколко седмици нямах никаква представа за приноса на акад. Йордан Иванов към българската история и култура. Нещо повече, изобщо не бях чувал за него, камо ли, че е кюстендилец. Едва ли бих могъл да опиша неудобството, което изпитах по време на разговора ми с разследващия журналист Христо Христов през декември, когато той сподели желанието си да посети отново Кюстендил именно заради връзката на акад. Йордан Иванов с този град, а аз трябваше да призная, че за такъв човек чувам за първи път.
Акад. Йордан Иванов и „История славянобългарска“
Йордан Иванов е роден на 6 януари 1872 г. в Кюстендил в занаятчийско семейство от македонския град Кратово. Както разбираме от посветена на него глава в книгата „Операция „Маратон“: Истината за кражбата на Паисиевата история от Държавна сигурност в „Зограф“ (2012) на Христо Христов, до смъртта си на 29 юли 1947 г. Йордан Иванов се утвърждава като един от най-значимите български учени в областта на историята и археологията, литературната история и фолклор, етнографията и езикознанието, епиграфиката и палеологията, както и като любим преподавател на стотици студенти.
Йордан Иванов учи в Кюстендилското педагогическо училище, след това завършва славянска филология във Висшето училище в София (което през 1904 г. става Софийски университет). В периода 1892-1894 г. прави двегодишна специализация по литература в Лозанския университет, където овладява и френски език и става един от най-добрите му познавачи у нас. След като се завръща в България, Иванов работи като гимназиален учител по български и френски език в Сливен (1894-1898) и като лектор по френски език във Висшето училище/Софийския университет (1899-1906). От 1911 г. е доцент, впоследствие става извънреден професор, а от 1925 г. е редовен професор и ръководител на катедрата по българска литература в Софийския университет. Той е сред основоположниците на Българското археологическо дружество (1901) и на Археологическия институт (1920). През 1909 г. е избран за действителен член на Българското книжовно дружество, а две години по-късно и на БАН.
Акад. Йордан Иванов, открил черновата на „История славянобългарска“, е един от най-добрите познавачи на българската средновековна литература. Снимка: Държавна агенция „Архиви“
Делото, с което акад. Йордан Иванов запечатва завинаги името си в българската история (независимо от неоправданото му отсъствие от учебниците), е откриването на черновата на „История славянобългарска“ на Паисий Хилендарски. Иванов попада на първообраза на „История славянобългарска“ в библиотеката на българския Зографски манастир в Света гора през декември 1906 г. През следващите няколко години работи усилено, за да докаже правотата на предположението си. През 1914 г. той издава за първи път в оригинал черновата на Паисиевата творба под заглавието „История славянобълграская, собрана и нареждена Паисием иеромонахом. Стъкми за печат по първообраза Й. Иванов“, с което увенчава усилията си с успех.
В продължение на малко повече от 23 години, повечето от които съм прекарал в Кюстендил, не знаех и йота за един от най-видните кюстендилци и родни учени от първата половина на XX век. Нямам спомен в часовете по история за Паисий Хилендарски и неговата „История славянобългарска“ учителят ми дори най-лежерно да е споменал акад. Йордан Иванов. Освен това никой не сметна за необходимо да ни заведе на посещение в регионалния исторически музей в Кюстендил, който, по болезнена ирония на съдбата, носи името точно на акад. Йордан Иванов. Това, последното, също не го знаех доскоро, не го знаеха и по-възрастни и начетени мои близки, които също не бяха чували за този изтъкнат наш учен.
Регионалният исторически музей в Кюстендил носи името на акад. Йордан Иванов. Снимка: Digital-culture.eu
Скоро след като научих за акад. Йордан Иванов, убеждението ми, че имам сравнително добри познания по история, се сгромоляса безславно за втори път.
Яков Крайков: Първият български издател
18 декември 2016 г., предпразнична вечеря у дома. С един от най-близките приятели на родителите ми скачаме от тема на тема. Изведнъж той подхвърля, че Яков Крайков най-вероятно е роден на територията на днешното с. Каменишка Скакавица, в подножието на Осоговската планина. За разлика от акад. Йордан Иванов, за Яков Крайков поне имах бегла представа – благодарение не на часовете по история, а покрай излизането на историческия роман „Печатарят“ (2015) на Силвия Томова, в който тя пресъздава живота именно на Яков Крайков. Кой обаче е Яков Крайков и защо трябва да знаем за него?
Живял и творил през XVI век, Яков Крайков влиза в историята като първия български издател, но освен това е редактор, шрифтолеец, илюстратор, гравьор и художник. На младини е преписвач на църковни книги в манастира „Свети Йоаким Осоговски“ (близо до град Крива Паланка, Македония). По-късно се обучава в книжовна школа в София, където придобива задълбочени познания за старобългарската литература и се запознава с книги на гръцки език. Работи като печатар, редактор и словослагател в печатницата в манастира Грачаница (в град Грачаница, Косово). През 60-те години на XVI век заминава за Венеция, където обновява печатницата на сръбските печатари Божидар и Винченцо Вукович. Там, за по-малко от десетилетие, Яков Крайков издава четири книги: „Часословец“ (1566), „Псалтир с последования“ (1569), „Молитвеник“ (1570) и „Различни потреби“ (1571-1572). Днес част от тези книги се намират в музея на Рилския манастир и Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“, както и в Русия и Холандия.
Яков Крайков е първият български издател и печатар. Той е и редактор, шрифтолеец, илюстратор, гравьор и художник. „Часослов“ (1566) е една от четирите книги, които издава. Снимка: Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий“
В интервю по повод издаването на „Печатарят“ Силвия Томова споделя колко трудно е да се открие информация за Яков Крайков просто защото такава почти няма, още повече събрана на едно място. На въпроса дали „Печатарят“ би заинтригувал по-младите читатели Томова дава красноречив отговор: „Убедена съм, че животът на Яков Крайков може да бъде вдъхновение за всеки, който иска да постигне нещо в живота си. А ние именно днес имаме нужда от примери, защото живеем в едно разделено общество с разпадащи се ценности. Мислила съм си, че ако Яков Крайков бе наш съвременник, той би работил за нашето обединение. Ние му го дължим, впрочем. На него и на всички наши възрожденци три века по-късно, които са поставили началото на нашите национално-освободителни борби.“
Ето и още един любопитен момент, който не говори никак добре за нас като нация. В Котор, Черна гора, има печатарско ателие от времето на Яков Крайков, където се смята, че той се е учил на занаят. Въпреки че това ателие присъства в програмата на българските туристи, които ходят там, в нашите извори няма нищо по темата. „Тоест, за да се докоснем до нещо, свързано с Крайков“, каза ми Силвия Томова, „трябва да идем до Котор. Парадокси.“
Образователни недомислици по български
В действителност акад. Йордан Иванов, Яков Крайков и много други българи, оставили траен отпечатък върху българската наука, култура и изкуство, продължават да тънат в забрава. В голяма степен това се дължи на абсурдите в българската образователна система и липсата на ентусиазъм у повечето преподаватели в резултат на ниските учителски заплати и преобладаващо негативните обществени нагласи към учителската професия у нас. Десетилетия наред българското образование, със спорадични изключения, не подхранва любопитството на учениците и не ги учи как да учат и къде да търсят информацията, от която се нуждаят, а им представя ученето като мудно, скучно, ненужно и едва ли не безсмислено занимание, при което попълването на още по-безсмислена документация е по-важно от реалните знания и способности на учениците.
Не е ли напълно логично в часовете по история, посветени на Паисий Хилендарски и „История славянобългарска“, учителят да изтъкне делото на акад. Йордан Иванов и да окуражи учениците да потърсят и представят допълнителна информация за него, например под формата на есе или групов проект? Не е ли напълно логично в часовете по история, посветени на Ренесанса, учителят да насочи вниманието на учениците специално към личността и заниманията на Яков Крайков, като по този начин им даде допълнителна храна за размисъл? Не е ли напълно логично в часовете по история (а и по литература), посветени на комунистическия режим в България (каквито на практика дори не съществуват), учителят да запознае учениците с личността и творчеството на Георги Марков?
Риторични въпроси като тези не изискват отговори, защото те са ясни от само себе си. Следващия път, когато чуете ресорния министър (името няма значение) да обещава реформи в системата на българското образование, спомнете си, че истински реформи може да има само в страна, чиито управляващи смятат образованието за ценност, а не за стока. Не променим ли изцяло мисленето си за образованието, много скоро може да се озовем в ситуация като тази, при която приятел на Георги Марков в Прага опитва да намери някоя от пиесите на Павел Кохоут, а книжарят му отговаря: „Имаше такъв [драматург], но сега го няма и никога не го е имало.“ Разликата с комунистическия период е, че днес подобна забрава би била резултат не от наличието на официална цензура, а на масова незаинтересованост, безотговорност и чезнеща колективна памет. А вина за тази забрава ще имаме всички…
На водещата снимка: Най-старият препис на „История славянобългарска“, направен от Софроний Врачански. Автор: Сергей Антонов, Offnews.bg
Тази статия ви хареса? Присъединете се към обществото на Truestory.bg във Facebook, където си говорим за култура, изкуство, литература и си разказваме вдъхновяващи истории за света!
