Едва ли някой от нас може да си представи в пълен обем онова време, в което е нямало радио, телевизия, телефони и дори интернет, а майките и бабите вечер са приспивали (ако са в настроение след дългия трудов ден) своите наследници единствено с разказване на приказки. Приказки, предавани от поколение на поколение и за разлика от сегашния информационен поток, завършващи винаги или с победа на доброто, или с някаква поука. За една от тези последните ще ви разкажем именно днес, в началото на поредната предизборна кампания, когато много от нас, гледайки поредните кандидати, са изправени пред доста трудната дилема дали да си направят труда и да отидат до урните за гласуване или да си останат вкъщи и да гледат отстрани поредния цирк. И така, ето я и самата приказка:
Имало едно време един петел, който гордо се разхождал из двора на не особено голям чифлик. Нека да наречем този петел Гошо. Яркочервеният гребен и грижливо наредените черни пера ясно говорели, че това е петел от сой. Най-хубавото обаче бил неговият ясен и мелодичен глас: като се изправи, огъне шия на дъга, замижи и след това като екне едно „кукуригу” – чак от съседната гора ехо долита. При това песента му винаги била толкова навреме, че дори хората сверявали часовниците си по него. А кокошките, една през друга, се въртели постоянно около него, търсейки одобрението му.
Както обикновено се случва (в двора на всеки чифлик и в живота въобще), подобна идилия не можела да продължи дълго. При насаждане на една от кокошките, стопанката (поради небрежност) сложила и едно пожълтяло от времето яйце. Всички пилета се излюпили и тъкмо кокошката да стане, когато черупката на въпросното яйце се пукнала и от нея се подала една кривогледа и смачкана главичка – нито пиле, нито запъртък. И макар че въпросната кокошка не изглеждала претенциозна, направо се виждало, че изпитва срам, когато това подобие на пиле тръгнало след нея с плачевно писукане. Но въпреки отчайващия му външен вид, рожбата си е рожба и майката трябвало да се грижи за нея. Така малкото пиленце пораснало и станало толкова отвратително петле, че всички в двора с радост го кълвяли навсякъде, където го срещнат. И понеже то не било само грозно, но и кривокрако, стопанката решила, че то така или иначе ще загине и затова нямало смисъл да го коли. Нехайството, с което целият двор се отнасял към това петле, му дало възможност то да порасне спокойно.
Един ден нашият герой решил да дели мегдан с Гошо и започнал да обикаля около една ярка. Последната, от ужас и възмущение, започнала да крещи – толкова силно, все едно, че самата лисица е влязла в двора. Гошо така се ядосал на това нахалство, че с няколко ритника отърколил безсрамника в пепелта и го изпратил под стряхата да оправя измачканите си пера.
Известно време нашият герой бил кротък, но скоро забравил урока и издебнал Гошо по време на поредната му разпра с нахалния паток, като пред очите на всички подло се хвърлил на гърба му. Докато Гошо се опомни, нашият герой вече бил на плета и победоносно крещял своето „кукуригу”. При вида на тази наглост даже патокът спрял кавгата.
Дълго време Гошо стоял насред двора, невярващ, че нещата са стигнали дотам – един паток да го съжалява. Мислил, мислил и накрая решил веднъж завинаги да даде урок на този нахалник. Издебнал го и макар че благородството по време на двубоя едва не му коствало едното око, успял да го победи. Проскубан, вир-вода от пот (сякаш го е давила лисица) и с разкъсан гребен, нашият герой бил спасен в последния момент от един случайно минаващ наблизо овчар.
За зла участ на Гошо, същия ден стопанинът посрещал скъпи гости и, както си му е редът, трябвало да се заколи петел. Готвачът попитал кой петел да заколи, а стопанинът отговорил: „Заколи черния, защото е по-охранен.”
На другата сутрин всички напразно чакали бодрия глас на Гошо. Когато към обяд на следващия ден нашият герой разбрал, че неговия съперник липсва, излязъл от обора и тъй важно започнал да се перчи, че дори и глупавите кокошки легнали от смях. Но през следващите дни това поведение им излязло доста солено. Нямало вече кой да ги защитава, нямало го галантния кавалер с благородните маниери. Една по една кокошките започнали да прехвръкват през оградата и да търсят утеха в съседните дворове. Около кривокракото петле останали само 2-3 одърпани и болнави ярки.
Един ден стопанинът решил да отиде на пазар и поръчал да му съберат яйца за продан, но се оказало, че яйца няма – кокошките не само ходели на разходка по съседните дворове, но и снасяли яйцата си в чуждите полози. И макар че след кратко време нашият герой бил сменен с друг петел, кокошките така и не се върнали в родния си двор.
Каква е поуката за нас сега от тази иначе стара приказка?
Ако всички ние, като стопани на този двор от приказката, наречен България, поради нехайство, мързел или небрежност махнем с ръка и позволим за пореден път на власт да дойде някой, приличащ на уродливото петле от приказката, то голяма част от знаещите и можещи млади българи няма да останат в родния си двор.
И един въпрос за послеслов: А какво бъдеще очаква страната ни, ако и техните деца направят същия избор?
Автор: Д. Цанков
Заповядайте и в страницата на Truestory.bg във Facebook – там ще откриете още истории за света около нас и за нас в него!
