За историите, които стоплят сърцето, живеем. Онези, истинските. Заради тях си струва да понесем и мъничко тъга – с блясъка в очите и трепета в гласа на човека, който ни ги разказва. Струва си да се изгубим в лабиринтите на преживяното и да отнесем със себе си искрица заряд, която да освети деня ни в меките цветове на надеждата, че този свят все пак не е толкова лош…
Наскоро градът ме срещна със симпатична старица, която беше успяла да запази в себе си очарованието на малко дете – с лекота да откроява сред сивотата на познатото ежедневие нишките на красивото, да има силата да им се усмихне и да ги предаде на останалите около себе си.
Сподели и за началото на професионалния си път – преди около почти 50 години. И това е едно от нещата, които много ме впечатлиха. Разказа ни за вдъхновяващ работодател, който би могъл да бъде еталон за поведение на всички съвременни мениджъри. Човек, който не се е възвеличал от властта, попаднала в ръцете му. Да, изградил е система от строги правила, които всички негови подчинени е било необходимо да спазват стриктно, за да не бъдат порицани. Но винаги е поощрявал професионализма и добре свършената работа, без да се впечатлява от низостта и завистта в човешката природа. А когато някой от служителите му, дори и от най-ниските звена в йерархията, се е нуждаел от помощ, е проявявал човещина на цената на всичко – без страх, че може това да му коства поста или да му донесе неприятности, които политическия строй по онези времена предполага. Бил е склонен дори на невъобразими подвизи – в името на човека, в името на щастливия край на очертаваща се тъжна история… Имал е авторитет. И се е радвал на искрена обич сред колектива си. Иска ми се да вярвам, че и днес се срещат подобни добри примери. Иска ми се да вярвам, че могат да бъдат и повече.
Докато отнасях със себе си усмивка и топлота от тази история, попаднах на интервю с любима изпълнителка, която разказа за опита си с преборването на коварно заболяване и за това че няколко пъти е поглеждала Смъртта в очите. Говореше със спокойствие и хладнокръвие – все едно това е най-нормалното нещо в света. Сподели, че именно заради това твори – да предаде своя опит на другите, а ако успее да вдъхне на някого сили, когато той се нуждае отчаяно от тях, значи си е свършила работата. „Трудностите са благословия” – казва тя. Съгласна съм. Те ни показват от какво сме направени.
А някой хора са направени от светлина, звезден прах и смисъл – и това толкова много личи! Толкова много зарежда! Открояват се, когато влязат в претъпкана стая, когато говорят, когато пеят, когато творят, когато се срещаш с тях, неизменно си тръгваш малко променен, малко по-различен, малко по-добър, малко по-искащ да вяра в доброто човек. Защото те са успели да избягат от лошотията, която си проправя път ежедневно към човешката душа. И те вдъхновяват, че и ти можеш да направиш същото. А понякога за промяната не е необходимо много – една среща, една дума, една история… Но от онези – които стоплят сърцето, които си намират топло място в теб и остават завинаги. Онези, при които се връщаш, когато ти е тъжно и имаш нужда от малко сили и спомен за усмивка… Онези – които имат дъх на чай в хладен есенен ден, докато си сгушен в най-мекия си пуловер и гледаш как навън вали, но дълбоко в себе си носиш надеждата, че и след буря може да се появи дъга…
Водещо изображение: https://unsplash.com, Photo by Ian Schneider
