Днес ми е позволено, днес мога да се смея. Мога да скачам и да ям захарен памук. След малко ще се кача и на люлката, ако искам. Никой не може да ме спре, денят на детето е.
Днес не трябва да съм голяма. Не трябва да се явявам на изпити. Не трябва да постъпвам разумно. Днес няма да се вписвам в рамки, днес детето в мен диша и живее. Дори да вали, ще скачам и ще пея. Ако някой каже „не“, ще го оскубя по косата… днес може, утре не. Днес ще живея, както искам и мога. Сега ще се радвам на всичко – на цветята, на слънцето, на варненските вълни. Вятър повява, роклята ми потрепва, а аз съм опиянена – не от спирт за възрастни, а от широки усмивки. Днес в усмивки плащам. Отварят ми вратата – усмивка. Поздравят ме сърдечно – усмивка. Изгледат ме лошо по улицата – две усмивки.
А от утре – тогава пак ми се налага да съм сериозна. Ще трябва да си сложа риза и пола, да отида на работа… а там не дават захарен памук в обедната почивка. Ако оскубя някого, може и да ме уволнят, да не кажа – със сигурност. Пак ще се радвам на морските вълни, но някакси по-тихичко. Сърцето ми иска да пее и тупти силно всеки път като погледна към прозореца. Но приближа ли се само малко до тази изкушаваща мечта, пак да съм по детски щастлива, дебелата лелка Норма веднага пуска злобен поглед и ми се ощява.
И така до другата година. Но не лъжа ли така дамата с полата в огледалото? Или пък искам да изхитря малкото момиченце, което се появява само на първия ден от юни? Защо хората правят компромис да се смеят свободно само по един ден в годината?
Изображение: DKnannies
