От галопиране по подредените като калдъръм букви по страниците ме заболяха очите. Сърцето ми се умори да тупти в ритъма на тракащите връз този калдъръм подкови, а ароматът на кафе и чай измести този на всички съботно-неделни битови процеси и ритуали, които по правило са отредени точно за тогава. И тези два дни се превърнаха в скок до Бургас и Истанбул, ей така набързо, но аз някак все още си останах там, въпреки че затворих книгата. Не-романът, който остава незавършен. Семейната история на жената, която търси отговорите за своето минало в липсата на своите близки, в незададените и неотговорените въпроси, по пътищата, в морето, по поскръцващото дюшеме, в душите на героите, родени изпод перото ѝ, но вдъхновени от нечии образи… Търси тя тези отговори години наред и накрая ги намира у себе си, подрежда нотите на миналото и скалъпва рапсодия. Прекрасна при това. И балканска.
Книгата обединява гръцко, българско и турско, ала историята ги разделя. Изкусната предачка Време не смесва два цвята прежда в едни терлички. Всеки чифт е за определени нечии нозе и толкоз. Всеки човек е за определена нечия вяра и толкоз. И дори любовта трябва да си съществува в някакви граници, не може да ги прехвърля. Дори да ги няма за теб, някой непременно ги е създал – дали Бог или твоята майка чрез него, дали Аллах или хората. Любовта ти е нежелано отроче, което въпреки опитите на времето и людете, не може да бъде махнато. Но имената, клетвите, болката, мълчанието… те винаги ще съпровождат твоето щастие. Ще запълват неговата непълнота.
Границите на етноси и религии се счупват, но границите на принудата и случването на живота – те дали ще бъдат счупени? Дали под тяхната тежест думата „майка“ ще се затрие? И какво съдържат в себе си тези пет букви – силата да издържиш на обстоятелствата и хората или да се осланяш на тях, да оставиш на детето си само спомена за твоя аромат, защото така трябва; дали щастието на детето е по-важно от канона или от залъка хляб; дали може да делиш децата си, дали може да избираш между тях; дали майка и жена успяват да останат синонимни… Колко камшика може да издържи майчиното сърце и дали много често, даже почти винаги, то не се самобичува?
Отговорите ги има – за всекиго различен, но и още куп въпроси ще напъпят по клоните на съзнанието, ако поемете тази топла книга в ръце. Топло мляко за душата.
И може би там някъде има една аз, която би писала дълго и всеобхватно какво и защо „Балканска рапсодия“ трябва да се прочете: дали заради нежното, но чепато перо на Мария Касимова – Моасе, дали заради амалгамата от истории, пейзажи, аромати, чувства, светлосенки, разпилени като топчета на броеница по страниците, дали заради въпросите и отговорите, дали заради семейната история, вплетена в поетичната прозаичност на творбата, дали заради човешкото, дали заради литературната стойност на този „не-роман“, дали заради хватката, с която той те приковава просто да седиш и да го прочетеш, ей така, между няколко чаши кафе, черен чай, през мъглата на цигарения дим, дали заради… Списъкът е прекалено дълъг, а не се казвам Сюлейман, за да пиша ферман, нали?
След звуците на тази рапсодия остава желанието да проследиш нишката със своето и да отговориш на собствените си въпроси към собствените си предци. И ти, като Мария, да постигнеш поне частичен мир със себе си и кротко да приседнеш на беседката между живота и смъртта, между миналото и настоящето и да поговориш с тези, подслонили се завинаги в някое кътче от теб. Да ги попиташ „Защо?“, „Какъв е смисълът?“, „Кое е по-малкото зло?“, „Защо слагаме мини по полето на щастието си, защо ни създават липси, защо си създаваме липси?“…
Толкова ли са сурови границите на живота, досущ като балканските в началото на миналия век, и изобщо съществуват ли отвъд едни погребани събития, кръст и полумесец, пръст и въздух?
Поръчайте бързо и лесно любимата си книга!
