Ако имате възможността да бъдете в Атина през уикенда, последван от забързания понеделник, няма как да не се очаровате от тънката разлика между кипящата туристическа наслада в съботния ден, последвана от избухващия трепет на работния понеделник.
Началото на седмицата ме сгащва в евтино хостелче в една от преките на площад „Омония“.
Вече прекарала цели два дни в гръцката столица, се чувствам като старо куче, което без проблем си прави гаргара с ориентацията, докато туристическата карта му почива в джоба, за краен случай. Затова изскачам скоростно от хостела и се гмуркам в морето от миризми и шумове навън.
Снимка: Яна Младенова
Макар и сравнително подготвена за динамиката на движението по улиците, понеделникът ме изненадва с пълната лудница на делничния ден. Забързани за работа столичани почти тичайки се спират до уличните продавачи на гевреци, стискайки чашата си студено еспресо (espresso freddo) , което поради силата на навика пият дори и през декември.
Без скрупули (все пак съм софийска девойка), съм се сляла с гръцкия навик да пресичам на червено в момента, в който видя пролука от коли. Те от своя страна понякога правят същото и тук-таме се намират шофьори, които с нулева деликатност режат пътя на пешеходците, тръгнали смело да пресичат на зелен пешеходен светофар и пешеходна пътека.
От „Омония“ тръгвам в посока площад „Монастираки“ и след няколко пресечки се спирам пред огромния покрит Централен пазар или както е известен сред атиняни – Варвакиос. Часът е около 9 сутринта, но търговците отдавна са будни зад отрупаните с камари разнообразна храна щандове. (пазарът отваря в 3 сутринта и се зарежда постоянно от пресния улов на рибарите).
Аз и двойка на средна възраст с прозрачно бяла кожа и грамаден дигитален фотоапарат сме единствените туристи и вероятно по типично туристически начин реагираме на обстановката – снимаме, бърчим носове от миризмата и учтиво отказваме на наплива от продавачи, които се опитват да ни продадат от стоката си.
А въпросната стока е впечатляваща и определено не е за гнусливите. Свински главички на току-що одрани прасета висят на куки редом с агнешки краченца, а около тях касапи с окървавени престилки зареждат с току-що отрязани парчета месо. Купчини калмари, мрежички с миди, сепии и риби, чиито табели на гръцки не ми позволяват да ги идентифицирам напълно, пълнят ноздрите ми с характерната си миризма.
Снимка: Яна Младенова
По крайните очертания на пазара ароматите се променят и лъхва на кардамон, чубрица, риган, чесън.
Успявам да си тръгна след няколко обиколки, опитала се да убедя поне десетима различни търговци, че няма как да пъхна 3 кила кефал в ръчния си багаж.
Насочвам се към древната част на Атина и квартала „Плака“, разположен по стръмните улички под Акропола. „Плака“ в този момент е владение единствено на мен и на уличните котки.
Тихо и хладно е. Уличките се къдрят и ме мамят да завия я по стълбички нагоре между измазаните бели къщи, я да се спусна обратно по хлъзгавата им настилка. Фасадите на много от сградите са обагрени с графити, които, с цялата си безвкусност, не могат да развалят очарователната атмосфера.
Тук-таме профучава някой мотоциклетист, правещ доставка за таверните и кафенетата, накацали по хълма. Цветните столчета, изкарани навън на улицита, стоят приветливо, макар и празни. В една-две от таверните възрастни атиняни пият кафе и водят разпалено разговори под съпровода на гръцка музика.
След шума на делничния ден в центъра на новата част на Атина, тук направо се губя в тишина и безвремие.
Вероятно само след няколко часа туристи ще плъзнат и ще напълнят уличките по пътя си нагоре към Акропола, щедро предлагащ им своите храм на Атина Нике, Ерехтейон и Партенон, които да отнемат дъха им по свой собствен начин. Аз, успяла да си щипна от величието им през изминалите два дни, ще се опитам, въпреки картата в джоба си, да се изгубя някъде между едно „мяу“ на улична котка, струна, напяваща мелодията от „Зорбас“ и „Калимера“, отекваща из белите фасади на „Плака“.
