Има една мисъл – не знам чия е – че когато обърнеш лице към Слънцето, сенките остават зад гърба ти.
Съвсем правилно ми звучи, при това не само от гледна точка на физичните закони.
Но за да се обърнеш към светлината, струва ми се, първо трябва да осъзнаеш мрачината около себе си. Да я почувстваш, да си дадеш сметка, че живееш с нея, че си нагазил до колене в блатата ѝ, че тя се е просмукала и в теб.
Но повече да не можеш да продължаваш така… Да не искаш да продължаваш да съществуваш по същия начин оттук нататък.
Защото онова, което ти се ще всъщност, е просто да си щастлив, да си подариш правото да изпитваш радост – нормално човешко желание… А радостта се е изнизвала неусетно някъде в продължение на дълго, дълго време…
Мисля си, че има един момент, в който човек достига личния си предел. Точката на пречупване. Капката, която кара чашата да прелее. Градусът, след който водата започва да кипи…
И тогава да остане и миг там, където не се чувства добре, се превръща в непоносима мисъл – тежи, задушава и оставя без дъх…
Но и събужда стремежа да се съпротивляваш, да се бориш – с всичко, с цяла армия от вятърни мелници дори…
А и когато избереш да бъдеш щастлив, всичко, което не ти носи щастие, се оказва, че няма място в живота и ежедневието ти вече. Уви, няма да е лесно, но ще трябва да се сбогуваш: с вещи, места, връзки, хора… С онова, което не е било истинско. С онова, което ти пречи да израстваш, да развиваш потенциала си като личност или просто… да се чувстваш добре в кожата си.
Това, разбира се, не означава да избягаш от отговорностите си. Но можеш да си дадеш шанса отвъд тях да определяш какъв човек искаш да си и какво да изпълва сърцето, ума и мислите ти, за предпочитане – с вдъхновение и възторг…
Вярвам, че вътрешният ни компас е много по-точен от всички останали радари и може да ни даде най-ясния ориентир. И ако се вслушаме в него, ще открием как всички онези окови, които сме си поставяли несъзнателно всеки път, изричайки думата „трябва” и живеейки според нейните повели, не са били необходими…
А след това какво остава? Да тръгнеш по пътя си. И сега поне ще знаеш – пътят си е твой. Взел си багажа, който си преценил, че можеш да носиш. Товарът, който е на раменете ти, е благодарение на твоя личен избор. Не мъкнеш след себе си върволица от нежелани и непоискани съвети, от нестихваща критика, прикрита под булото на това, че идва от човек, който те обича и който се грижи да пораснеш, да си стъпил здраво на земята човек… а не да летиш в облаците…
Гледайки назад сега, сигурно ще ти е трудно да приемеш, че някога си вярвал, че да отрежат крилата ти е било дълг на онези, които те обичат… защото сега си напълно убеден, че обичта не действа така – тя разширява хоризонта, не го отнема от взора ти.
В природата има толкова добри примери. Ако имаме правилната настройка, за да ги открием, ще се научим да живеем в хармония със света около нас, с другите и със самите себе си. Ето ги например слънчогледите. Какво правят те? Нищо лошо никому. Ала всеки ден следват пътя на слънцето – с цялото си същество, без компромиси…
Като слънчогледите ми се иска да бъда вече. Да не забравям примера им. Да се обръщам все натам, откъдето черпя светлина и топлина. И любов. За да раста…
Снимка: https://unsplash.com, Photo by Olia Gozha
