Небето… Какво е то? Защо непрестанно променя цветовете си като кожата на хамелеона… Но ако небето е живо, защо не ме погледне и не ми каже нещо за себе си? Защо го чувствам тъй близо, а него го няма? Небето… безкрайна шир с вековна история. Небето – душата на писателя, пълна с безброй мечти – звезди…
Това си мислех, докато наблюдавах небето, вървейки по улиците на града на седемте тепета, небето над мен. Как побира толкова много души и … мечти? Да гледаш небето, е като да съзерцаваш хиляди песъчинки, които те карат да се чувстваш като елементарна частица и същевременно те карат да искаш да го докоснеш, да докоснеш мечтите си!
Гледах залезите години наред, видях и хиляди изгреви. Видях блещукащите светлини на звездите и отпечатъците им в очите на хората. Очи – пълни с копнежи и надежди. Усетих жаждата на героите в книгите, усетих сиянието на онзи свят – светът през очите на велики творци. Пушкин и силата на неговите стихове, която успява да съживи руската душа. Молиер, който разкрива пороците на своето време… велики мислители, които са ни показали друг, по-различен свят, извън границите на обичайното. Те съграждат света, в който живеем днес. Свят, пълен с мечти и души на творци.
Стоейки под допира на галещите слънчеви лъчи, си мислих за небето, а може би небето си е помислило за мен. Гледаше ме със своите неземни багри и ми разказваше историите, на които беше станал свидетел. Описваше хуманизма на Ренесанса и поривa за свобода през Романтизма. Разкри ми вечни истини и ми показа светa в различни нюанси.
Спрях и се огледах за миг… видях тълпите от хора, забързани по вечните капани на града. Никой не поглеждаше небето, никой не виждаше красотата и самотата му през деня, защото вечер не беше самотно. Не – звездите му правеха компания и той имаше на кого да разказва своите истории. Гледах и си мислех колко много пропускаме в забързаното си ежедневие, забравяйки в какво всъщност се състои животът – в красотата на залеза, багрите на дъгата след поредния пролетен дъжд, удоволствието от това да изслушаш любима песен или просто да видиш неописуема гледка…
Малкият принц казва: „Най-хубавото се вижда само със сърцето. Най-съществено е невидимо за очите.“. Това, което виждаме е просто средство, с което удовлетворяваме душевните си нужди, а душата се нуждае от любов и емоции. Когато си щастлив, душата ти ликува.
Докато се оглеждах, очите ми попаднаха на една малка книжарница в дъното на една улица. Беше като антикварна къщичка и имаше интересна архитектура. Короната на един дъб се показваше от покрива и, който беше стъклен. Тръгнах към нея и се загледах в малките дървени масички пред входа, на които седяха хора, четящи в захлас. Отворих вратата и влязох. Вътре стeблото на дървото служеше като етажерка за книги, а около него бяха подредени още маси и столчета, слънчевите лъчи се отразяваха в полиците с книги по стените. Беше като магия – уют и спокойствие. Насочих се към секцията с художествена литература и се спрях на едно място, където слънчевата светлина образуваше малки кръгчета върху една от книгите. Извадих я. Корицата беше зелена като старо дърво, потъващо в дълбок сън.
Страниците ѝ бяха разделени на две. По-малката част бяха бели – чисти като младостта, а другата част беше в черно като неразгадаема мистерия. По средата имаше разделител, който разполовяваше книгата на две. Отворих книгата на 84 страница, където беше разделителят, и видях две страници – едната бяла, другата черна. На бялата страница пишеше – минало, а на черната – бъдеще. Между двете страници имаше малка сгъната хартийка. Отворих я и прочетох две думи: „Ти избираш!“. Стана ми интересно и се отправих към една от свободните маси, където започнах да чета. Отначало не разбрах точно историята, но започнах да усещам странното чувство, че съм била свидетел на случващото се. Когато се задълбочих в четенето, вече знаех, че не съм била свидетел… Книгата беше за мен. За моя живот. Имаше мигове, които дори не си спомнях, думи, които не си спомням да съм изричала.
Но в същото време дълбоко в себе си го знаех… че съм преживяла всичко това. Имаше неща, от които времето ме е откъснало, като например, че в детската градина не съм можела да си връзвам обувките или как съм се чувствала на първия учебен ден, как съм загубила любимата си книжка в трети клас, как съм гонила облаците, мислейки си, че те ме следват… колко силно желаех да порасна, за да мога да сбъдна мечтите си и да живея, както сама пожелая. И колко силно искам да съм отново малка и да не усещам цялата тежест на живота върху раменете си. Неща, които не искам да забравям, не искам да се откъсвам от миналото си.
Искам да помня… какво исках и защо го исках. Да помня болката, която ме караше да искам и да давам повече от себе си. Да помня и щастието, малките моменти, които ми помагаха да вървя изправена. Спомени изникваха в съзнанието ми като лъчите на слънцето и галеха душата ми. Дни – отдавна забравени, а толкова значими и основополагащи. Продължих да чета дори когато очите ми се наляха със сълзи. Носталгични, но щастливи сълзи. Щастие, защото знам, че съм стигнала до преломен момент от живота си и знам, че имам достатъчно сила да продължа това дълго, но мистериозно пътешествие, наречено живот. Когато достигнах днешния ден, видях, че буквите сами намират местата си, а белите страници се увеличават постепенно. Като дъждовни капки – буквите се събираха и съставяха изречения, които образуваха страници…
Изведнъж буквите спряха да изникват и застинаха като на черно-бяла снимка. Вдигнах глава от книгата и се огледах. Бях на друго място. Всичко беше различно. Видях себе си и семейството си. Седяхме на масата, всички си говорехме и се усмихвахме. Беше миналата година. Беше в една лятна вечер и всички седяхме заедно. Тогава не бях обърнала внимание на момента. Колко красив беше и колко щастие носеше. Беше минало прекалено много време, за да си спомням. След онзи ден се случиха толкова много неща. Загубих шанса да виждам надеждата в очите на старата си баба и пропилях хиляди мигове, от които можех да се възползвам, слушайки историите на една мъдра жена, преживяла повече, отколково аз бих могла да понеса.
Оставих всичко хубаво в онази лятна нощ, когато слушах песните на щурците и гледах звездния небосвод. Тогава изпитвах възхищение към звездите и луната. Сравнявах ги с велики воини и си разказвах истории за сраженията им. Днес, когато погледна звездите виждам самотата си през тяхната мъждукаща светлина. Виждам изгубени, пропилени дни, когато съм гледала земята, изпускайки изгревите и залезите на небето. Самотата обхвана сърцето ми и в гърлото ми застана една буца, която ми пречеше да дишам. Затворих очи. Спомних си една мисъл на Джим Кери: „Ако не си в настоящия момент, то ти гледаш напред в неопределеността, или назад към болка и съжаление.“. Аз се опитвах да избягам от реалността, като гледах към бъдещето, но попаднах в капана на миналото. Колкото и да бягах, винаги се връщах на същата позиция. Затова спрях да бягам. Реших, че ще бъде по-добре, ако не се опитвам да преодолея всичко, а се науча да живея с него.
Сега вече знам как да живея и не опитвам да забравя, защото там в миналото има много неща, които ми дават сили да продължа и да не се отказвам. Миналото – това съм аз през собствените си очи и не искам да забравям себе си.
Когато мислите започнаха да напускат ума ми, отворих очи. Седях на масата в книжарницата и виждах замъглено, заради сълзите, които не напускаха очите ми. Книгата стоеше в ръцете ми и буквите бяха все още замръзнали. Погледнах към черната страница – 85 страница. За миг почувствах нужда да отгърна на следващата страница. Кой знае? Можеше да прочета какво ще се случи утре или какво ще се случи след десет години… Но не бях способна да лиша себе си от собствения си живот. Да отворя следващата страница, би значело да загубя себе си между тези редове, да не мога да различа настояще от бъдеще… да прочета себе си. А ако бъдещето не ми хареса, как ще продължа да живея в настоящето? Как да дишам, знаейки деня на смъртта си? Не съм толкова силна, за да се откажа от красотата на непознатото. Като филм, който вече си гледал и не изпитваш интерес към края, така ще загубя интерес да живея собствения си живот. Страх ме е от тайнсвеното, но ще ме е страх повече от съдбата.
Затворих книгата и станах, за да я оставя на мястото ѝ. На излизане не погледнах назад. Не съжалих нито за минута за взетото решение. Не вярвам в съдбата и не искам да знам какво пише там. Искам сама да напиша историята си. Да мога да изпитвам удоволствие от всеки миг, да се връщам с усмивка назад и да знам, че мога да направя всичко стига да поискам. Аз избрах да живея не с бъдещето, а за бъдещето. За следващия дъх, който живота ми дава, за възможността да усетя удовлетворение от победите и да запазя вяра след загубите.
Алберт Айнщайн казва: „Има само два начина да изживееш живота си. Единият е да живееш така, като че ли не съществуват чудеса, а другият – сякаш всяко нещо е чудо.“ Чудесата са навсякъде около нас. Всичко е красиво стига да го погледнеш под правилния ъгъл. Ако нещо ти се стори страшно и грозно – обърни се и го виж пак. Намери красотата в капките дъжд, в утринната зора, в сияещата луна… Открий себе си в тях.
Отворих книгата на 84 страница и намерих себе си. Там – в онази лятна нощ, където бях изоставила сърцето си. А 85 страница аз ще си я напиша – с моите мечти и моето сърце. Ще започна първата си книга и ще завърша последната. Ще ги събера и ще погледна назад – там, където съм оставила следите си, пишейки моята история – живот.
