По стълбището се разнасяше мирисът на чубрица, примесен с този на шарена сол. Вратата на кухнята зееше широко отворена. Върху котлона къркореше тенджера с боб, а в печката се печеше баница. Баба се беше прегърбила над дървения плот и тихо хлипаше.
– Бабо, защо плачеш? – приближих се.
– Заради лука, бабе, заради лука.
На входната врата се потропа. В далечината се разлая кучето на съседите.
– Иди да отвориш.
Под смокинята на двора се бяха наредили трима души. Момиче горе-долу на моите години с родителите си. И тримата – високи, слаби, с бели лица и руси коси. Не изглеждаха тукашни. Всеки държеше куфар, а мъжът носеше и кошница. Огледах ги, докато снегът се трупаше върху рошавата ми коса.
– Пусни ги да влязат, Саше, гости са – обади се баба, вадейки баницата от печката.
Дръпнах се от вратата и им посочих масата. Не бяха приятели на баба, но надали бяха и туристи. Никой не ходи на летен курорт през зимата. Всичките ни ваканционни стаи бяха заключени и чакаха топлия май месец. Същото се случваше и с другите созополски къщи, само един хотел беше отворен и то защото имаше басейн и сауна.
Непознатите се наредиха около масата, но не смееха да седнат. Момичето срамежливо ме погледна и се изчерви. Красива беше, макар и твърде светла за моя вкус.
– Е, сядайте, сядайте – покани ги баба.
– Благодаря ви за гостоприемството – обади се мъжът. – Аз съм Ивер, това е жена ми Ида и дъщеря ни Пия.
– Александър – подадох ръка.
– Приятно ми е – Пия се изчерви още повече.
Баба разряза баницата и сложи пред гостите по едно парче, без да ги пита дали искат. Сипа на всеки и купичка боб. Извади по-скъпите салфетки, тези карираните, и раздаде и тях.
– Саше, донеси на гостите да пият. Какво искате – ракия, вино?
Ивер се усмихна и пожела вино.
– Ракията ви е доста силна – обясни. – Може би по-късно.
Двете жени също поискаха вино. Сипах вода на баба, тя рядко пиеше, и ракия на себе си, но малко, колкото да кажа наздраве на гостите.
– Откъде идвате? – попита баба.
– Бяхме малко по селата из Странджа, сега се спускаме из морските градове. Созопол е първият в списъка ни, после следват Китен и Царево – отговори майката.
– Търсим си къща край морето – добави Пия. – Вече имаме апартамент в София, но в малките градове ни е по-приятно.
И тримата говореха български странно, с акцент, но не допускаха каквито и да било граматически грешки. Звучаха по-добре от дъщерята на чичо ми, която беше отраснала в Австрия и не можеше да довърши изречение без да използва някоя немска дума.
– Тук през две къщи една се продава. Мога утре да ви заведа, ако искате – предложи баба.
– Много мило, благодаря – кимна майката.
Не си казахме още кой знае какво, те хапнаха набързо и се скриха по стаите си. Облякох дебелото яке, качих се на втория етаж и седнах на терасата. Оттук се виждаше морето. Броях вълните, чайките, вглеждах се в хоризонта.
– Може ли?
– Добре.
Пия излезе само по тениска и седна до мен.
– Красиво е – въздъхна.
Съблякох якето си и ѝ го подадох.
– Не, благодаря, добре ми е.
– Вземи, вземи – настоях.
Облече го и ми се усмихна. После се загледа в морето. Стояхме един до друг и не си говорихме в продължение на около десетина минути. Стана ми студено, но не исках да я оставям сама.
– Откъде си? – попитах.
– И аз като теб съм отраснала до морето. Идвам от Тронхайм.
Прерових всички познати градове в главата си. Този не беше сред тях.
– Норвегия – забеляза объркването ми.
– Извинявай, чувал съм само за Осло.
– Няма нищо, не се тревожи. Аз дори и за София не знаех преди да дойда да живея в България.
Пия се усмихна още веднъж, върна ми якето и се прибра в къщата.
Останаха три дни у нас. Разхождаха се по плажа, ходеха да пият кафе в сладкарницата до галерията и си говореха с баба. Тя им вареше домашен билков чай, черпеше ги със сладки и локум. Накрая решиха, че ще си купят къща в Созопол и то точно тази, която баба им показа. Срещнаха се със собственика, който веднага се съгласи на щедрото предложение на норвежците.
– Удобно ли е да останем още няколко дена? – попита Ида. – Много ни е неудобно, знаем, че са празници, но искаме да приключим сделката и да подпишем всички нужни документи.
– Разбира се, разбира се. Даже ще ви намаля цената на нощувките – предложи баба.
– Няма нужда, радваме се на по-голямо гостоприемство, отколкото е необходимо.
Ивер и Ида излязоха, а Пия остана да се мотае в кухнята около баба. Надникнах няколко пъти, но така и не влязох. Скрих се в стаята си пред телевизора. Прескачах каналите, но картините се местеха пред мен празни. На вратата се почука.
– Здравей – усмихна се Пия.
– Здрасти.
– Искаш ли да слезеш на обяд, направих баница.
– Ти можеш да правиш баница?
– Баба ти ме научи.
Баба беше седнала пред двете баници и режеше големи парчета.
– Ха, сега да видим, Саше, можеш ли позна коя баница чия е? – предизвика ме и ми подаде чиния с две парчета в нея.
Вдясно беше баницата на баба, вляво на Пия, нямаше как да ги сбъркам. Тази на баба се разтапяше в устата ми, а другата беше пресолена от многото сирене в нея.
– Не мога да позная – излъгах. – И двете са еднакво вкусни.
Пия и баба останаха доволни.
– Отидете да се разходите, аз ще ошетам – намигна ми баба.
Предложих ѝ да плаваме с лодка до остров Свети Иван.
– Мислех, че не е позволено да се ходи сам – притесни се.
– Никой няма да ни види, ще ти покажа манастира Свети Йоан.
– Не е ли забранено сега? Няма ли екскурзии лятото? Хайде да изчакаме до лятото!
– Спокойно, никой няма да разбере.
– Но правилата са, за да се спазват, не става дума дали ще бъдеш хванат.
Личеше си, че не е тукашна. Никой от приятелите ми не би отказал приключение само защото е забранено. Убедих я да се качи в лодката, но трудно. През цялото пътуване дъвчеше косата си и се оглеждаше на всички посоки да не би някой да ни хване.
Слязохме на острова, показах ѝ разкопките, разходихме се по скалите, обиколихме фара и седнахме пред манастира.
– Религиозен ли си? – попита ме.
– Не.
– Вярваш ли в Бог?
– Нали вече ти отговорих.
– Да си религиозен и да вярваш в Бог са две различни неща – обясни. – Аз вярвам в Бог, но не съм религиозна. Вярвам, че той е навсякъде около нас – в тревата, в морето, в теб, в мен…
– Красиво, но не. Не вярвам в Бог.
– А в какво?
– В нищо.
– Не вярваш в нищо? Но как? Всеки изпитва нужда да вярва в нещо.
– Тогава вярвам в религията на Летящото спагетено чудовище.
Пия се засмя. Вятърът разпръсна косите ѝ във всички посоки.
– Вие защо дойдохте да живеете в България?
– В Норвегия няма лято и луканка.
Един гларус кацна до нас и се загледа в хоризонта. Пия ми разказа как преди пет години техните ѝ споделили, че се пенсионират и местят в някоя по-топла страна. При желание можела да дойде с тях, щели просто да заминат. Пия обичала да рисува и искала да стане известен художник.
– Да рисуваш можеш навсякъде – поясни.
Искали да живеят някъде на Балканите, прочели за всяка страна и избрали България заради богатата ѝ история и славата ѝ, че е земен рай. Бедна държава в сравнение с Норвегия, но със страхотна природа. Взели решението в рамките на няколко дена, купили си самолетни билети за след два месеца и отворили дебелите книги.
– Ако ще живеем в друга държава, трябва да говорим езика, иначе е смешно.
Кацнали в София и започнали да учат български. Задържали се в столицата и разглеждали заведенията, спортните клубове, запознали се с всякакви хора. Всичко им се струвало евтино и достъпно. Българите били топли, посрещали ги добре. После тръгнали да обикалят страната, четели книги, забавлявали се. Обикнали България и решили да останат. Продали всичко в Норвегия и започнали да си купуват имоти тук. Някои давали под наем, в други живеели, постоянно номадствали от град на град.
– Щастливи сме, макар и да не разбираме всички навици и привички на българина. Баба ти е много добра с мен.
– Има внучка, братовчедка ми, точно на твоята възраст, която вижда само на снимки. Може би в твоите очи намира нея.
– Защо не се срещат?
– Братовчедка ми живее с техните във Виена. Ти говориш по-добре български от нея.
– Не им ли ходи на гости? Те не идват ли за празниците? Европа не е толкова голяма. Искате ли да ви дадем пари за билети? – щедро предложи.
– В началото често се прибираха, но напоследък веднъж на две години. Не е въпрос на пари. Отрекоха се от България, срам ги е дори да говорят на езика ни.
Норвегия била вкъщи за Пия, но обичала и България.
– Мисля, че можеш да имаш две родини.
Не разбираше как някой може да се откаже от толкова красиво място.
Взе да се стъмва, а и не ми се говореше за чичо ми. Предложих ѝ да се връщаме. Докато гребах, тя надничаше във водата, търсеше рибки.
Пия остана на двора да строи снежен човек, а аз влязох да кажа на баба, че сме се прибрали. Стаята ми се стори студена, неприветлива.
– Бабо, какво има? Защо плачеш?
– Заради лука, бабе, заради лука.
– Искаш ли да поспиш малко? Ще ти стане по-добре.
– Добре, Саше.
Сложих баба да си легне на горния етаж. Целунах я по челото и изгасих лампата. Слязох в кухнята и седнах до елхата.
– Нашите сигурно скоро ще се приберат, дай да ти помогна с вечерята. Добре ли е баба ти?
Пия ни беше видяла през прозореца.
– Нищо ѝ няма.
– А ти как си?
– Гладен.
Разлистихме книгата с рецепти на баба и избрахме мусака за основно ядене, а крем карамел за десерт. Извадихме необходимите продукти от хладилника и ги наредихме на плота.
– Пия?
Вдигна очи, както беше клекнала до коша и белеше лук.
– Весела Коледа!
Целунах я и излязох от кухнята. Отидох до гаража в задния двор. Все пак някой трябваше да донесе дърва за печката и да стопли баба.
Заглавно изображение: www.irelandsown.ie
