Намери ли причината за твоята умора?
Насилваш се като правиш всичко насила.
Продължаваш да бягаш и да се блъскаш във вълнолома на „трябва“, „ако“ и „може би“. Облече и мечтите си в тези думи, напъха ги в поредната бутилка и я запрати някъде из дълбините на морето. Да я намери един безпризорен моряк, да дойде и да ти каже:
– Стани… поплувай малко и към себе си, стига води битки за другите. Спри да се криеш в диагнозата „живот“, в „просто така е, не може иначе, така се налага“. С „налага се“ лягаш под ножа на гилотината и сама пускаш острието към себе си. Спри. Или точно това искаш – да станеш храна за рибите. За дребните риби.
Но стана храна за хората. За тяхната гордост, за техните нужди, за тяхното добруване. Но сякаш пак за себе си мислиш, нали – как изглеждаш в очите им, дали те харесват, хубава дума ли ще кажат за теб. И ти не знаеш вече… Толкова неща се боричкат из главата ти, че сърцето ти е просто канавка, в която се стичат отпадъците от там.
Дълговете ти, дето никой не ти ги изисква, плащаш в натура – остана ли ти поне едно парченце „ти“? Колко образа трябва да изпълниш, за да захвърлиш маските? Колко добри примера и колко порока да олицетвориш още, докато осъзнаеш, че етикет за душата няма и всички, които прилежно си ѝ поставила, гният бавно като плодовете, които заменяш с нова отрова всеки ден?
Колко мечти ще изхвърлиш от утробата си, колко още човека ще изгубиш, докато се разбереш? Друго сърце ли е нужно да бие под твоето, за да спреш да отброяваш туптенията на сърцето си, да ги приравняваш до секунди, срокове, планове, и да го оставиш просто да барабани по ребрата ти и да задава ритъма на музиката на битието? Някой друг ли ти трябва, за да научиш, че ти си достатъчна?
В колко кутийки трябва да сложиш кръстче – да се самоопределиш, да изпълниш, да се съгласиш… Погреба се под тях.
Колко още ти остава да споделиш от себе си, да подариш? Или няма вече. Живееш с остатъците, които не са в ничия полза. Красотата ти е в очите на другите, сама се виждаш като цвете в саксия, изсъхнало из основи. Поливаш се с неохота, излизаш на слънце, ей така, факултативно.
Спираш се само да поплачеш и да преброиш празнините в нищото на зениците си. Как няма да си уморена?!
Кога последно се погрижи за душата си?
Водещо изображение: instagdownloader.com