„Това село е много странно село. Тук има някакъв ефект, обратен на Бермудския триъгълник. Там се водят слуховете, че [се случва нещо] и кораби нагоре-надолу изчезват и т.н. Това е много странно село, защото прави точно обратния ефект: всички негодуващи и недоволни хора по някакъв странен начин ги събира тук.“
Така Димитър Василев-Велин започва краткия си разказ за с. Влахи* – родното място на революционера Яне Сандански (1872 – 1915).
Датата е 19 септември. Аз и няколко приятели сме се събрали около трапезата в сградата на Училището за природа, което Димитър и група екологични радетели създават преди няколко години. За никого не е тайна, че всяко пътуване води до нови открития, поне от гледната точка на пътуващия. Затова, когато Димитър започна разказа си за с. Влахи, всички притаихме дъх и се заслушахме.
Димитър Василев-Велин е сладкодумен разказвач на историята и настоящето на село Влахи. Снимка: Дони Найденова
Не знам колко от вас са чували за с. Влахи. Самият аз дълбоко се срамувам, че научих за него едва няколко дни преди заминаването ми натам, защото то е на има-няма час път от Благоевград, където следвам вече четвърта година. Селото се намира високо в планината на 9 км от Кресна. В малкото градче свиваме вляво и поемаме по черен път покрай р. Влахинска. Въпреки че черният път е толкова черен, че през цялото време подскачаме в автобусчето, красотата на заобикалящата ни гора ни пленява веднага, а приятно топлите слънчеви лъчи още малко и ще ни приспят. Около 15 минути по-късно виждаме първите стари къщи…
След час в селото установяваме, че тези къщи са почти единствените. Днес в родното място на Яне Сандански, където в един момент живеят близо 2 000 души, постоянното население се брои на едната ръка. Трудно е да се говори с конкретни цифри, но става въпрос за едва 4-5 души. От тях само един е местен, а останалите му другари са се заселили тук през годините.
Паметникът на Яне Сандански в родното му село Влахи. Снимка: Даниел Пенев
„[Тук винаги] нещо е ставало“, продължава разказа си Димитър. „Примерно ако сте чували за Кресненско-Разложкото въстание […] Тая дума „Разложко“ е сложена само, как се казва, от куртоазия, за да се признае на другите, че са се опитали нещо да направят. Всъщност, тука нагоре има едно село, което се казва Стара Кресна днеска, навремето е било Кресна. И хората са се вдигнали по един уникален начин и след което базата е била тука в село Влахи. Резултатът накрая е, че селото е изгорено, много хора са [убити], много хора са избягали от тук. [През годините] селото е било палено и палено и палено. Даже когато другата част от България е била свободна, тука все още е било под турско. Знаете от историята, че тука се освобождава по-късно.“
Дори след като постига жадуваната свобода, местното население така и не се успокоява. По една или друга причина тук продължава да ври и кипи години наред.
„Там [на няколко метра от училището, в самия център на селото] има един паметник, на който пише, че на еди-кой си септември тука влезаха партизани […] и освободиха селото – дрън-дрън та пляс“, иронично отбелязва нашият домакин. „Това село никога не е влизало в тази част на комунизма, наречена партизани. В това село думата партизанин означава човек, който се е вдигнал срещу комунягите […] Другият паметник, отстрани който е, с многото имена, това са на убити и изпратени в Белене хора, на хора, които са се вдигнали срещу комунистите, когато са искали да им вземат земите.“
Следва пълна блокада на района от Крупник до Градешница, като мнозина от жителите в селото, както предшествениците им няколко десетилетия по-рано, са убити. Сградата, в която преди се е помещавало селското училище, а днес е Училище за природа, временно се превръща в своеобразен милиционерски пост. На мястото на човечността, стремежа към духовно извисяване и желанието за по-добър живот се настаняват бруталността, насилието и смъртта. Димитър разказва, че той и другарите му, с които се грижат за Училището за природа, са попадали не само на животински, а и на човешки кости.
Въпреки че години наред местното население намалява стремглаво, в началото на второто хилядолетие отново настъпва раздвижване. Димитър и приятелите му допринасят активно за това възраждане, като със собствените си ръце превръщат старото училище в център за обучение на деца и младежи по въпроси, свързани с опазването на околната среда.
Училище за природа. Снимка: Даниел Пенев
Проектът им е не просто успешен, а революционен. Днес стопаните отглеждат екологично чисти зеленчуци в малка градина до училището, разчитат на капково поливане и използват компостни тоалетни. Училището предлага различни тематични събития като вече традиционния лютеница уикенд, по време на който гостите на селото могат да проследят целия процес на приготвяне на домашна лютеница по специална рецепта.
„В момента, не знам защо, тука почват да се събират недоволните на тема екология“, разказва Димитър, като след увлекателния урок по история се пренася в настоящето. „Не знам как [и защо], може би заради съпруга на Елена [Цингарска], който вече беше направил тука интересни неща с каракачанските породи. Беше почнал да ги спасява зловещо. Нещо, което държавата трябваше да прави, но всъщност той го извърши.“
Димитър има предвид художника Сидер Седефчев, който преди около 20 години се захваща да спасява каракачански овце, кози и кучета. Елена Цингарска е съпругата му. Тя е част от Сдружението за дива природа „Балкани“. На около 300 метра от Училището за природа днес се намира Образователният център за едри хищници, който съществува благодарение именно на хората от „Балкани“ и партньорите им от Българското дружество за опазване на биологичното разнообразие (БДОБР) „Семпервива“.
Образователен център за едри хищници. Снимка: Даниел Пенев
В селото функционира и Център за редки породи, който „Семпервива“ създава през 2000 г. Всички тези сдружения и доброволчески организации позволяват на гостите на с. Влахи да изпитат незабравими емоции и да си починат пълноценно.
Снимка: Дони Найденова
Посетителите могат да се порадват на овце, кози, кучета, вълци и мечки, да вкусят домашно приготвена лютеница и млечни продукти от овче и козе мляко и да срещнат хора с коренно различен начин на живот, ценности и амбиции.
Снимка: Дони Найденова
В самия център на селото, на метри от училището и точно срещу паметника на Яне Сандански, живее още един човек с крайно любопитна история. Дълго време Иван Мартинов работи като оператор. Зад гърба си има и собствени документални филми. Пътувал е надлъж и нашир. Преди 7 години усеща, че големият стрес в големия град с големите ангажименти през по-голямата част от времето му идват в повече. Събира багажа си и заедно със семейството си се заселва в с. Влахи.
Иван и за миг не съжалява за решението си. В началото не разполага с почти никакви удобства. Днес обаче вече стопанисва добре уредена и комфортна селска къща на два етажа и малка градина. Не е свързан към електрическата мрежа, а произвежда необходимото му електричество чрез слънчеви панели. Въпреки че към момента е сравнително далеч от мечтата си да затвори целия цикъл и да се чувства колкото е възможно по-независим, той продължава да експериментира със себе си. Най-много се гордее с аквапоникса си (циркулационна система за отглеждане на растения и риба – бел.ред.) и с факта, че е „off the grid“ (буквално – изключен от електрическата мрежа). Иначе казано, той и семейството му прилагат принципите на набиращата популярност напоследък пермакултура.
Аз лично открих с. Влахи, сгушено в полите на Пирин, точно 100 години след смъртта на Яне Сандански. Нещо повече, имах възможността да прекарам два незабравими дни там и да се запозная с хора като Димитър, Елена, Иван, техни братя по „екологична линия“ и дори един младеж от Чехия, който в момента помага в Училището за природа като доброволец в рамките на Европейската доброволческа служба. Тези два дни ми припомниха колко е важно да оценяваме онези малки, но изключително важни моменти в ежедневието си. Припомних си, че много от технологиите облекчават живота ни невероятно много, но че в същото време не трябва да ставаме роби на материалното. Припомних си също така колко е важно човек да цени взаимоотношенията си с околните и да се придържа към универсални, общочовешки принципи. В някак позабравеното с. Влахи видях достойни и възпитани хора, които имат ясна представа какво и как искат да постигнат, а подобна комбинация, за съжаление, е все по-рядко срещана по тези географски ширини.
Точно 100 години след смъртта на може би най-известния му жител с. Влахи лека-полека възвръща славата си на революционен център. Досега селото се е изправяло пред какви ли не трудности, но винаги е успявало да се съхрани. Дано и този път да успее!
Тази статия ви хареса? Присъединете се към Truestory.bg и във Facebook, където ще откриете още интересни истории за места и хора, които си струва да прочетете!
