Продължаваме да ви представяме историята на Стамен и Тодор, които през изминалото лято се впуснаха в 650-километровото приключение, наречено Ком – Емине. Припомнете си началото на пътя им ТУК, а след това залягайте над следващите редове!
Автор: Стамен Димитров
Четвъртият ден започна добре. Пийнахме кафенце от хижата, хапнахме си чията и мюслито с чай и шоколад и потеглихме, заредени с енергия и ентусиазъм. Той обаче бързичко се срина, след като носихме колелата няколко часа. В тази част Балканът вече не е толкова благоприятен за колоездачите. Нищо де, поне спусканията си ги бива. Но както вече споменах, винаги след това има и качване.
Връх след връх, след връх, след връх и водата започна да посвършва. Все пак сме само на билото, няма откъде да си налееш вода, а разпространената навсякъде „Лафка“ все още не е стигнала дотук. Следобед пристигнахме и до изоставената хижа „Планински извори“. Има едно сдружение, което е създадено с цел да възстанови хижата, но ние не видяхме да се извършва някаква дейност. За сметка на това имаше ужасно много добитък, чак ни беше страх да доближим. Гледаха ни през цялото време, докато преминавахме.
Иначе хижата се намира в една прекрасна долина с красиви гледки навсякъде. Както можете да се досетите по името ѝ, тук имаше и вода. Ето тази чешма ни спаси живота.
Вече беше около 5 часа следобед и се чудихме дали да нощуваме някъде наоколо или да продължим напред. Решихме, че не желаем да бъдем сгазени от крави, та продължихме. За сметка на това си намерихме най-уютното място за спане с уникална гледка.
Бяхме решили да гледаме Персеидите, но заспахме доста преди да се покажат звездите. Умората си казва думата. Все пак аз се събудих към 2 часа и погледах небето. Уникално!
Петият ден започна късно и щеше и да свърши късно. По тези баири се налагаше колелото да е на гърба. Това общо правеше около 30 килограма отгоре на нашето тегло. Вече разбирам как се чувстват пълничките хора… и съчувствам!
Тук срещнахме горски, които дебнеха някакви хора от малцинствата. Те решили, че ще си се качат с джиБовете и ще си понаберат боровинки, а после ще си ги продадат. Те не били информирани, но вие да знаете – в Централен Балкан с МПС – не може. Оказа се, че и с велосипеди не можело (BREAKING THE LAW), но горският, когото няма да издам, каза, че няма проблеми. Нямало как да нанесем вреда на природата повече, отколкото един обикновен турист-пешак. А и ние само ги носим тези колела и без това. Така стигнахме и до една от любимите ми хижи – „Ехо“.
Тук си хапнахме по 1 боб, а хората наоколо ни се чудиха дали сме луди. Бяхме свикнали вече на такива забележки. Лошото беше, че оттук не става грам за каране в следващите 5-6 часа. Дори и за спускане не става. Тук пътеките са за по 1 човек, обрасли с хвойни встрани. А още по-лошото е, че Тодор счупи ухо за обтегач.
Добрите новини бяха, че един приятел от Варна пътуваше за хижа „Дерменка“ да гледа Персеидите, та благодарение на модерните технологии успях да снимам тази гадна частичка и да му изпратя снимка и съответно в магазина да могат да му дадат същата. Ако се бяхме подготвили като хората, нямаше да има такива издънки. Това трябваше да го свършим, преди да тръгнем. Единствено късметът ни, че има човек, който ни подкрепя, ни спаси.
Стигнахме и до Арката на Свободата, където ни чакаха Тупекса и Вики. Изремонтирахме набързо и в тъмното потеглихме по приятен черен път към хижа „Дерменка“. Биричката в края на деня е безценна!
Ден шест започна приятно. Отпочинали и свежи се разделихме с нашите хора и потеглихме към хижа „Добрила“. А най-тежкото предстоеше. През цялото време бяхме най-притеснени за тази част. Качихме връх Амбарица с колелата на гръб. Може би не си личи на снимката, но е доста стръмно това катерене…
Оттам си се спуснахме културно и по едни приятни пътечки стигнахме до подножието на Купена. А това наистина е внушителен връх.
Тук използвахме въжето! През целия път то само беше мъкнато и сега наистина влезе в употреба.
Забавен връх, препоръчвам го на всеки, който няма страх от височини. На самия връх имаше и награда за пушачите в една от онези кутии, на които идеята е вътре да има нещо полезно или просто книга, изпълнена с писаниците на отделни хора, минали оттам.
От този връх бяха и най-красивите гледки, на които се насладихме през цялото пътуване. Нека им се полюбуваме:
Мъченията по тесни пътеки, каменисти върхове и ронлива почва продължиха още няколко часа, докато не се изгубихме отново. Дължеше се на изкушението да се спуснем надолу. Все пак беше интересно губене поради няколко причини. Първата е, че сме на билото и всичко се вижда. Как решихме да хванем грешна пътека, не питайте. Втората е, че беше първата вечер, в която се стъмваше, преди да сме стигнали до дефинирано място за спане и то на билото. За жалост на него няма дървета, на които да опънеш хамак. Третата беше, че едно стадо коне (около 50 бройки) тръгна в тръс срещу нас! Ние тръгваме настрани, те завиват срещу нас! Стори ми се, че мина цяла вечност, докато се доближат до нас и за щастие в последния момент се отклониха. Теорията ни беше, че се бяха стреснали от доближаващи непознати обекти и това им беше защитната реакция. Добре, че бяхме с кафяви гащи…
Продължихме към червената ярка лампа по билото – връх Ботев – и в крайна сметка пристигнахме до заслон Ботев около 10 часа. Там, все още будни, срещнахме една групичка поляци, които палаткуваха из българските планини, и двама приятни човеци от село Васил Левски. Поляците, незнайно защо, се опитваха да си комуникират с нас на българо-руски, а в един момент и ние се усетихме, че ще е по-лесно да говорим на английски. Потръгна приказката. В крайна сметка решихме да спим на закрито и василлевскарите (а?) ни поканиха да ни почерпят с каквото имаха. Ние също извадихме, каквото беше останало и спретнахме БГ софра (хаштаг).
Седми ден започва прекрасно. Една руса полякиня реши да прави йога… Не съм снимал в детайли, за да не изляза някой sexual predator, но се отрази ободряващо.
Посъбудихме се, посмазахме колелетата, аз пих кафенце, а Тошето – чай. През това време едно стадо коне пристигна в тръс и конете започнаха да се въргалят в прахта. Предположихме, че е за да се полепи прах по тях, за да може мухите да спрат да им досаждат, но тъй като сме прости градски чада, това си остана една непотвърдена теория.
Ако сте качвали връх Ботев, знаете за какво говоря. Няма значение откъде го започнете, винаги има много катерене с огромен наклон. Около 45 минути сме носили на гърба колелата нагоре, докато наблюдаваме как поляците припкат без раници пред нас. Поприпсувахме ги. После се запознахме с тях.
Да бъдеш на най-високата точка от Прехода, е някак надъхващо. Като изключим превъзходните гледки, които открива този камък, я има и нагласата в главата ти, че си „на върха на Прехода“, и оттук е само надолу. Това ни поотпусна психически и даже си направихме обща снимка.
Обещах и малко по-красиви гледки.
Оттук – само надолу. Обядвахме в хижа „Мандрата“, където хижарят ни посрещна много учтиво. Чак малко се стреснахме. Беше сготвил някакъв гювеч, който беше най-вкусното нещо на света. Това всъщност ни беше първото готвено ястие от много време насам. Денят вървеше добре и продължихме напред, като крайната цел беше местността Узана. Там щеше да ни чака четвъртата група, ангажирани с нас хора. Преминахме покрай връх Триглав и хижа „Мазалат“, а оттам през една приятна пътечка излязохме на асфалт. Беше странно… Не ни хареса.
Както трябваше да ни чакат на хижа „Узана“, така ние чакахме нашите хора. През това време се радвахме на още готвена храна. Вървеше ни откъм ядене този ден. Десертът беше баница с кюфте…
Тегава вечер ни очакваше. Всъщност, нашите хора бяха Деян и Радостина, които помолих да донесат храна за следващите 2-3 дена и бира, за да се почерпим вечерта. Оказа се, че са се попрестарали и носиха няколко двулитровки бира и немалко количество ракия, а да не говорим за килограмите храна, която трябваше да носим след това. Забравих да снимам надписа на ракията – „РУСИ СЛИВИ“. Ще оставя въображението ви да се рее.
Та, погледахме Персеидите и към 4 си легнахме. В крайна сметка това рефлектира върху тръгването ни на следващия ден.
13:00 часа… Нов рекорд!
Преминахме през връх Шипка и стигнахме до Чинията.
Там ми дойде музата и съм сигурен, че с новата си рецепта ще спечеля следващия „Мастършеф“.
Последва паркът с ветрогенератори, през който минахме. Внушителни машини.
По едно време стана скучно и поседнахме да погледаме телевизия в гората.
В крайна сметка пътеките ни прекараха през гара Кръстец. Постоянни обитатели там няма – само работници от БДЖ, които обслужват влаковете, както и една баба, която забегнала нанякъде в последните седмици. Позаговорихме се с хората и ни позволиха да станем членове на YMCA.
Ето ги и следващите 2 части от историята на Стамен и Тодор:
Легендарният маршрут Ком – Емине: По стъпките на Стамен и Тодор (гората зове)
Легендарният маршрут Ком – Емине: По стъпките на Стамен и Тодор (последен ден)
Заповядайте в страницата на Truestory.bg във Facebook, за да четете още интересни и вдъхновяващи истории за света около нас!