О, да! Ето я и трета част от вълнуващото приключение на Стамен и Тодор, преминаващо по дългия път от връх Ком до нос Емине. Ако случайно сте пропуснали да се запознаете с началото на историята им, първа и втора част търпеливо чакат вниманието ви ТУК и ТУК! 🙂
Автор: Стамен Димитров
От деветия ден нататък беше много горско. Райчо не ни блъскаше толкова в раменете и лицето, всичко си вървеше някак по-леко. Вече беше по-равно, имаше и малко повече цивилизация. Пресичането на Прохода на Републиката си беше екстремно, там камионите не си поплюват, а ние, като неандерталци, за първи път от много време виждащи такива неща, стреснато ги гледахме и псувахме шума. Но бързо се завърнахме в гората, за да се наслаждавахме на по-тихите екстри, като заслона „Караиваново хорище“.
Както и на рисунките вътре.
За малко да се объркаме по едно време.
В крайна сметка стигнахме до хижа „Чумерна“, където ни нагостиха приятно и се изкушихме да останем да поспим като царе – на легла. Там видяхме и заветната цел!
Десетият ден започна свежо със сутрешен дъждец. Докато бяхме в гората, се порадвахме – малко хладинка, приятни дървета, позьорски снимки, а-у.
За жалост после ни се доплака, когато дъждът прерасна в еквивалента на Ice Bucket Challenge в продължение на около час… След това се поизясни и горските приключения продължиха.
Катеричките скачат от клон на клон, птичките си пеят песните, еленчетата си хапват тревичка, а две градски чеда се бъхтят с велосипедите по баирите. Идилия!
Тук трябва да спомена, че снимковият материал намалява поради непрестанното въртене на педалите, което доведе до мързела да се сваля раницата, за да се извади фотоапаратът.
Вечерта на десетия ден завърши в Котел. Интересна вечер беше. Започна с търсене на някаква евтина нощувка, каквато не намерихме, и решихме по традиция да разпънем хамаците. Проследихме прогнозата – имаше възможност за валеж, който да продължи около час, започвайки от 23:00 ч. Рискувахме и решихме, че метеоролозите пак си измислят… Глупави хора…
Точно в 23:00 (±5 минути) заваля. И така около час, придружено с гръмотевици. Скрихме се под навесите на едни бунгала. Там синът на собственика ни освети с фаровете на колата си и се наложи да му обясним каква е ситуацията. Помолихме го да спим в едно от бунгалата, но се оказа, че не били поддържани. Той само пазел да не ги окраде местното ромско население. Но ни увери, че може да спим под навесите и ако някой пита – Пейо ни е разрешил… Окей…
Да спиш само върху спален чувал на цимент, докато около теб бягат хора от дъжда, говорейки на чужд език, не е най-приятното изживяване…
В крайна сметка около 01:00 сутринта решихме, че вече няма да вали (и метеоролозите така казваха) и си опънахме пак хамаците. Може би не звучи много интересно и интензивно, но аз си стисках пиперения спрей през цялото време.
Единадесетият ден започна някак странно – баница с боза, а после Тошето си купи и обувки. Бяхме като истински кифли.
Оттук пак през гората и само напред и на изток. Това беше и нааааай-дългият ден. Първоначално си беше окей – въртене нагоре и надолу; без да бързаме, си стигнахме до Върбишкия проход в ранния следобед.
Там имаше и соц-изглеждащ комплекс, който ремонтираха. Там обядвахме, докато се наслаждавахме на хубавото време и на приятния комплекс.
Тук дойде дилемата къде точно ще спим – дали ще драпаме до Ришкия проход през небезизвестната местност Голяма нива, или ще спим някъде по средата. Преходът си беше приятен, но в един момент взе да става притеснително – темпото не беше това, което очаквахме.
На всичкото отгоре, температурите бяха по-високи, а и надморската височина беше по-малка и взеха да се появяват мухи… И то не какви да е, ами от „приятните“ конски, които хапят. Не една или две – едновременно те накацват около 10!
Те бяха и причината малко да се пооткъснем един от друг – аз въртях, колкото мога по-бързо, за да избягвам от мухите (където не можеше да се върти, просто притичвах, бутайки), а Тошко реши да се намаже с кал. От моята гледна точка това бе най-тъпата идея, защото така ще прегреем, и продължих, без да го чакам. От време на време спирах и се провиквах през гората, чакайки да чуя отговор. В момента, в който го чуех, побягвах напред.
В крайна сметка нощта падна и мухите се скатаха. Когато Тошко ме настигна, ми беше малко сърдит, че сме се разделили така… Прав беше…
Нямаше обаче да спим тук. Бяхме силно мотивирани да стигнем до Ришкия проход. Напред и нагоре!
Голямата нива се оказа неприятна поради две причини. Първата е, че има много тръни, което прави карането невъзможно. Втората е, че е много трудно да прецениш коя пътека да хванеш. Има три различни варианта. Всеки от тях – по-нависоко от предния. Хванахме средния, като компромисно решение между мързела и немързела.
Все още не съм сигурен обаче дали хората, които са маркирали пътеката, са знаели какво правят.
Късно вечер в дълбоката гора е малко странно. Всеки звук те плаши, но не е нещо супер страшно, защото си наострил уши, а силни звуци няма.
Покафеняха ни гащите единствено когато изведнъж звуковият фон рязко се смени от тихо жужащи щурци в изригващ вулкан! В първите секунди лично аз бях убеден, че извънземните са ни нападнали и се примирих със съдбата си. Поне щях да умра на приятно място, след приятно изживяване. Може би малко недовършено, но поне бях пробвал…
След може би десетсекунден ад идентифицирахме звука и осъзнахме, че това всъщност беше самолет… Не се гордеем с тази ситуация…
Челниците работеха от часове и даже се наложи да сменим батериите. Между дърветата се виждаха всякакви неща – я очите на някое животно (може би котка, куче, вълк…), я падащи сенки от дърветата, които можеш да интерпретираш като Slenderman или огромна краставица… Въображението се заиграва.
01:15 AM… Ришки проход, непрогледна тъма и бързо преминаващи камиони. Добре, че имаше малка гора, в която да опънем хамаците и да затворим този ден. Колкото тежък, толкова и удовлетворяващ. Може би най-натоварващият и същевременно разтоварващ ден. Супер!
Да се събудиш на непознато място… Интересно…
Тъй като водата беше свършила предната вечер и малко страдахме, много се зарадвахме на реката, която беше на около 200 метра от нас… Добре е да разучаваш предварително къде отиваш, но пък и доста по-скучно.
Отново горска закуска, при която тревата е масата.
Напред и нагоре, както споменах вече. Толкова напред стигнахме, че почти видяхме Васко да Гама от село Рупча. Там някъде трябваше да е.
Но пък като утешителна награда имаше приятна чешмичка.
И кравички.
В село Дъскотна хапнахме (част от прохода Провадия – Айтос).
Цивилизацията ни беше нещо странно. И ние бяхме може би странна гледка, а и странен феномен като цяло. Заливаха ни с въпроси от типа „Не ви ли нападна мечка?“, „Не ви ли окрадоха цигани?“, „Как оцеляхте без вода?“ и „Нямаше ли хора, които да искат да ви набият?“ (ДАФАК?!).
Потеглихме колкото се може по-бързо от цивилизацията и се върнахме в гората.
Когато е равно, можеш и да хванеш добро темпо за по-дълго време – и в крайна сметка се озовахме в село Сини рид. Там се насладихме на hipster благинки от детството ни.
Не искам да ви разбивам носталгичните усещания, които изпитвате в момента, но това беше най-ужасното нещо, което се е допирало до езика ми в последните 15 години… Съжалявам :/
Поне имаше кравички на центъра.
От това село напред карахме по асфалт, което беше неприятно. За щастие, по едно време влязохме в някакви полета и гори, което направи края на деня по-приятен. Тук се и замислихме дали да не продължим смело напред и да стигнем до „заветната цел“ посред нощ и да спим там… Можеше. Все пак решихме да спим в една борова гора, след като вечеряме. Нека има предизвикателство и за последния ден.
Финала на историята ще откриете ТУК.
Заповядайте в страницата на Truestory.bg във Facebook, където ще откриете още интересни и вдъхновяващи истории за света около нас!