На фокус

Легендарният маршрут Ком – Емине: По стъпките на Стамен и Тодор (началото)

19.11.2015 от True Story

Преди да ви отегча с историята си, искам да споделя как успях да се вдъхновя и да се захвана с този Преход. Нали знаете онези малки неща, които променят живота? Например, циклите си из „Лицекнигата“ (разбирайте Facebook – бел.ред. 🙂 ) и сред хилядите (милиони?) постове все се намира един, който захваща вниманието ви и след няколко часа се усещате, че все още разширявате знанията си на тази тема, ставайки ви фикс идея.

И при мен се получи така – из MTB-BG форума, a темата беше „Ком – Емине“. Там едни пичове, доколкото си спомням от Сливен, си бяха изповядали историята за Прехода (лично за мен трябва да е с главна буква). Изчетох го за 2 дни в свободното си време и не можех да спра да си мисля и да планирам как да се случи. За жалост, както с повечето прекрасни идеи, и тази беше заровена в работното и скучно ежедневие, докато отново не прочетох за Прехода в TrueStory.bg. True story!

Главните герои на нашия Преход сме аз – Стамен, и съселянинът ми Тодор. По професия инженери, по образование авиационни инженери от ТУ-София, а по сексуална ориентация – хетеро. Ще ви разочаровам от сега, не сме разигравали Brokeback Mountain.

Планирането на Прехода се състоеше в това да се съберем два пъти, в които да изгледаме веднъж филма за Ком – Емине, който намерихме в Youtube, и да пием бира, докато оглеждаме картите на Стара планина. Допълнително бях изтеглил GPS track-а на Дизела от 2013 г. Бихте си казали, че отношението ни е доста несериозно към подобно начинание. Прави сте, това ни се върна на по-късен етап.

Багажът беше възможно най-опростен, приготвян с идеята да сме подготвени, в случай че ще ни се доспи по пътя – спален чувал, хамак, къси и дълги панталони, тениска и полар, термо бельо, чорапи и боксерки, инструменти за възможни ремонти по колелата, чия, мюсли, сурови ядки и сушени боровинки, канче, ВЪЖЕ!, телефон, допълнителна батерия и най-важното – фотоапарат и пари.

Хубаво е да имаш достатъчно добри приятели, на които можеш да разчиташ във всеки един момент. Благония (Благовест и Антония) бяха така любезни да ни откарат с автомобила си до хижа „Ком“ на 7 август.

В този момент и на това място започна нашето приключение. Даже бяхме изпратени от туристически сбор на дружеството от Берковица, които празнуваха годишнина от основаването си. От там следваше да се качим до връх Ком, където да преспим в една дупка от южната страна на върха, защото си подухваше.

На 8 август 2015 г., малко след изгрева, си взехме по два камъка от върха и потеглихме към морето. Отказахме се от стандартната магистрала и хванахме планинските пътеки, които обещаваха по-интересни изживявания от това да те подминат с 200, да боднеш в Happy или да негодуваш за състоянието на държавата, съдейки по пътищата. Искахме да опознаем Балкана, неговите обитатели, неговите приятели и врагове, неговите красоти и трудности.

Само за първия ден се изгубихме 3 пъти поради неизградени навици да следим маркировката. Тогава осъзнахме, че планираните ни 10 дни за Прехода със сигурност ще нараснат, но поне имахме буфер от още 6. Отпуската не позволяваше повече. За щастие това не успя да сломи духа ни и продължихме напред смело и безразсъдно. Силите ни бяха много, а мотивацията – голяма.

Пътят беше лек и приятен през този първи ден и още тогава срещнахме хора, които да се зарадват на идеята ни и да ни подкрепят с едно наздраве. Е, то си беше за тях, ние продължавахме напред към хижа „Тръстеная“. Малко преди нея ни сполетя и първото изкушение. Едни пичове с Уазка, тръгнали към хижата, ни предложиха да ни качат отзад да ни закарат. Едвам ги убедихме, че ако нещата не станат по протокол, все едно не са станали. Ами така ами, иначе щяхме да хванем пътя Бойков. Все пак стигнахме на ход и опънахме хамаците до хижата, където хапнахме стабилно и пийнахме от малиновото им вино, което произвеждат там. Препоръчвам на всички да го опитат!

Трудно ставане и още по-трудно тръгване през втория ден. На всичкото отгоре се изгубихме отново, но този път това ни коства около 2 часа. Извод – ако искате да стигнете навреме, не се опитвайте да хващате преки пътища. Извод номер 2 – ако нямате намерение да стигнете навреме и не ви пука, хващайте която искате пътека, тя ще ви откара на интересни места с прекрасни гледки 🙂

В крайна сметка се открихме и продължихме напред. В хижа „Лескова“ едни много приятни хорица ни почерпиха някаква скара, която си бяха приготвили. Стана ни малко неудобно, та оставихме някакви шоколадчета на децата, да се почерпят. Това може би е най-прекрасното нещо на планината – всички хора са отзивчиви, приятелски настроени и биха споделили всичко с непознат.

Докато пече слънце и си току-що нахранен, е много трудно да тръгнеш отново на път. И по принцип първите няколко дни са най-трудни. Докато организмът свикне с постоянното натоварване, се опитва да се противи. Ако преминете тази бариера и това желание да се откажете, значи Преходът ви е в кърпа вързан. Тази вечер нощувахме в една барака на някакви овчари на Зла поляна. Тях ги нямаше, но сме чували от други, че нямало проблем да се спи в нея. Те харесвали ком-еминейци. Всъщност, малко се изплашихме, когато пристигнахме на Зла поляна. Навсякъде едни зли крави и зли коне, голям ужас.

Третият ден започва подобно, трудно ставане и още по-трудно тръгване. За сметка на това си хапнахме чия и мюсли във вода – голяма вкусотия. Поне от тук започваше спускане до прохода Витиня. Но след всяко спускане, разбира се, идва катерене. След време се научихме да не се радваме толкова на спусканията.

Сякаш този ден мина малко по-леко и започнахме да посвикваме. Даже оставихме колелата и специално качихме връх Баба. Просто нямаше как да го пропуснем. От него все още се виждаше връх Ком, което някак не ни надъхваше. Не съм сигурен дали на снимката ще си личи, но няма как, през август е така.

Напред и само напред през каменистите пътеки, където спуках гума за първи път. Това беше един от многото. Исках да я сменя набързо и да продължим, но като поседнахме на гледка, се отказахме. Стояхме поне половин час и се наслаждавахме на простора пред нас.

Такава красота, че не можеш да отлепиш очи от нея. А и ни чакаше един приятел да ни подкрепи на хижа „Кашана“. Все пак успяхме да потеглим, но отново спуках гума на камъните и се заседяхме отново. Този път на това:

Хубаво е да видиш приятелско лице, което ти носи благинки (не само заради благинките, де). Тихомир Дончев да е жив и здрав. Пожертвал почивката след понеделнишкия работен ден, за нас той бе като Исус. Най-прекрасното беше, че носеше „Кока-кола“. В такива моменти най-силно можеш да оцениш нещата, които по принцип приемаш за даденост. Хапнахме и опънахме хамаците.