„Какъв е смисълът от престижната ти работа, като си нещастна?“
Леда Аврамова, която има 20-годишен опит като пиар и организатор на събития, се сблъсква с този въпрос на сина си през зимата на 2016 г. Тя тъкмо е споделила с малчугана си, тогава шестокласник, че възнамерява да сложи точка на дългогодишната си кариера като пиар и да си намери ново поприще. Когато вижда, че синът ѝ я подкрепя веднага и безусловно, Леда няма съмнения, че е взела правилното решение.
Родителите ѝ приемат избора ѝ, но не са очаровани. Леда разбира реакцията им: за хората от тяхното поколение подобна драстична промяна едва ли не означава, че загърбваш живота си до този момент. За Леда нещата стоят по по-различен начин.
„Аз имах толкова уреден и прекрасен живот преди да отида в училище – и нещастен“, казва Леда, ръководител на Отдел „Връзки с обществеността“ на Българската телеграфна агенция (БТА) до пролетта на 2016 г., когато започва доброволното ѝ преобразяване в учител.
Леда е в БТА от 2009 г., но с всяка следваща година нещата, с които не желае да прави компромиси, се увеличават. Започва да мисли за алтернативи през 2013 г., защото усеща, че е попаднала в плен на комбинация от рутина и умора, които заедно пораждат апатия.
В началото търси опции за промяна в пиар сектора. Търсенето се проточва до зимата на 2016 г., когато осъзнава, че може би трябва да смени не просто работното място, а професионалния си път. Замисля се къде би виждала смисъл – онова трудно за описване усещане, че правиш нещо с добавена стойност за обществото, което отдавна е изгубила в работата си като пиар. Хрумва ѝ , че учителската професия изглежда добър избор.
Осемнадесет месеца по-късно Леда тъкмо започва втора година зад учителското бюро – с много любов и без капка съжаление за промяната, която е предприела.
По пътя към класната стая
Когато през февруари 2016 г. попада на обява за набиране на нови кандидати по програма „Заедно в час“, Леда кандидатства, без да има ни най-малка представа какво точно предстои.
„Това беше най-тежкият подбор, който някога съм преминавала“, казва тя. „Имай предвид, че преди това съм била на длъжности с международни договори, управленско място в държавна институция. Такъв подбор не е имало.“
Пресявката включва подаване на формуляри онлайн и обстойни събеседвания, чрез които екипът на Фондация „Заедно в час“, което е част от международната мрежа Teach for All, се стреми да намери учители будители – хора, които искат не просто да преподават конкретен предмет, а да възпитават определени ценности у децата и да ги насърчават да дават най-доброто от себе си. През пролетта Леда научава, че е един от общо 120 одобрени кандидати, които на 15 септември 2016 г. ще прекрачат прага на класната стая в по-големи и по-малки населени места в България. За Леда и останалите участници лятна ваканция няма, тъй като от юни до началото на септември те преминават през специална академия, която ги подготвя за преподавателската дейност.
Политиката на „Заедно в час“ е да изпраща учители предимно в по-малки населени места, защото отдалечеността, липсата на ресурси и големият брой отпадащи ученици отблъскват младите учители и ограничават възможностите за получаване на качествено образование. Сдружението взема под внимание и професионалния опит, интересите и предпочитанията на участниците в програмата, така че всички да са мотивирани и доволни.
Тъй като иска да е близо до сина си, Леда остава в София и се озовава в 58. ОУ „Сергей Румянцев“ в квартал „Орландовци“. Избира да преподава английски език на деца от 5. до 7. клас. Когато лятната академия приключва и Леда трябва да се присъедини към новите си колеги, тя изобщо не се притеснява.
„Аз имам силна интуиция“, казва тя. „Има 15 минути път пеша между трамвайната спирка и училището. Като отиваш някъде, имаш едно вътрешно чувство. Ако ти е неспокойно, значи организмът ти казва, че не ти е това мястото и не трябва да си там. Аз бях с абсолютно спокойствие и каквито и трудности да е имало след това през годината, чувството ми беше, че съм си на мястото.“
От престижна към смислена професия
Въпреки че няма опит като учител, а получава и отговорната задача да бъде класен ръководител на 7. клас, Леда се чувства уютно както заради топлия прием на децата, така и заради подкрепата, която получава от учителския колектив и ръководството на училището.
Леда с шестима от седмокласниците, на които е класен ръководител през учебната 2016/2017 г. Снимка: Личен архив
В началото на Леда ѝ е трудно да се адаптира към новия си режим, защото като „совест тип личност“ е най-активна през нощта. Като студент обикновено учи до малките часове на деня, ляга да спи и става след 10:00 ч., докато сега трябва да е на линия преди 06:00 ч. и час и половина по-късно трябва да е в училище. Биенето на звънеца за първия учебен час в 08:00 ч. слага началото на маратон, който е в пълен разрез с повърхностното, но доста разпространено мнение, че работният ден на учителите приключва едва ли не преди да е започнал. След часовете Леда и колегите ѝ продължават с работни срещи, консултации и извънкласни дейности, като тя споделя, че обикновено се прибира у дома около 18:00 ч.
Натовареният график на Леда не се ограничава до делничните дни. Голяма част от съботите и неделите тя прекарва в проверяване на писмени работи и търсене на материали, с които би могла да освежи учебния процес и да поддържа интереса на учениците си. През първата си година като учител Леда заделя един или два уикенда всеки месец за пътувания до Пловдив, където преминава през специална магистърска програма за придобиване на педагогическа правоспособност за прогимназиален и гимназиален етап на обучение. Тази магистратура е част от международния проект „Нов път за нови таланти в преподаването“, съфинансиран от програма „Еразъм +“ на Европейския съюз (ЕС), и се провежда в партньорство между „Заедно в час“, ПУ „Паисий Хилендарски“ и Министерство на образованието и науката (МОН). Леда вече е приключила с лекциите и курсовите работи и в момента пише дипломната си работа.
Тази комбинация от преподаване и учене контрастира ярко с живота, който Леда води като пиар: уреден и спокоен, оцветен в командировки, институции и медии, които носят немалък престиж. Този „парад на суетата“, както го нарича самата тя, обаче изобщо не ѝ носи щастие, защото чувства, че от нейната работа няма нито полза, нито вреда. Въпреки препятствията, през които преминава по време на прехода си към учителстване, въпреки студът и горещината в училище, днес Леда е щастлива, защото счита работата си за мисия, която има привилегията да изпълнява благодарение на финансовата и моралната подкрепа на „Заедно в час“.
Учител 2.0
Според Леда един учител, особено в гимназията, трябва преди всичко да обича децата, защото в тази възраст те търсят своето място в един все по-непредвидим свят. Убедена е, че децата ще повярват на учителя единствено и само ако виждат, че той или тя иска да им помогне, а не е с тях само защото с тази работа изкарва прехраната си.
„Има много енергия в [работата] с тези малки човеци“, убедена е Леда. „Тях не можеш да ги излъжеш за това, което си. Ако не ги уважаваш, не ги обичаш, не държиш на тях, моментално ще те надушат, просто те го знаят инстинктивно. Големите хора са загубили този инстинкт. Но ако ги обичаш, държиш на тях, те го прочитат по някакъв начин в теб и връщат тройно. Те са ме ядосвали страшно – не слушат, не учат… Но като го видиш по коридора да ти каже „Здравейте, госпожо!“, то ти дава обич.“
Малък подарък за Леда от нейна ученичка. Снимка: Личен архив
Освен обич учителят трябва да предлага на учениците пример за подражание, да провокира мисленето и любопитството им и да ги насърчава да дават воля на въображението си, казва Леда. Според нея тези неща ще останат с младежите далеч отвъд пределите на училището – за разлика от предметните познания, които с годините неизбежно избледняват и дори не са непременно полезни, защото в 21. век професиите, които преобладават днес, вероятно скоро ще изчезнат и на тяхно място ще се появят съвсем други.
Понеже счита образованието за двупосочен процес, Леда окуражава учениците си да споделят мнение за ползите от заниманията, които провежда с тях. Тази култура на обратна връзка тя подхранва както през разговори лице в лице, така и с помощта на пощенска кутия, в която учениците могат да оставят всякакви съобщения за нея – със или без името си.
Пощенската кутия, в която учениците на Леда могат да ѝ оставят писма. Снимка: Личен архив.
Леда не помни как точно ѝ е хрумнала идеята да постави пощенска кутия в класната стая. Месеци по-късно обаче в интернет случайно попада на колкото иновативен, толкова и простичък (и доста сходен) подход: в рамките на урок по английска граматика млада американска учителка, която също търси обратна връзка от учениците си, възлага на децата задачата да довършат писмено изречението “I wish my teacher knew…” („Само ако учителят ми знаеше…“). Отговорите, които учителката получава от учениците, са пропити от такава болка, тъга и желание да бъдат чути, че дори самата тя е изненадана от емоциите, които това упражнение отприщва у децата, но точно така разбира важността на пълноценното общуване с тях. Леда вече е изпробвала този подход и планира да го направи отново с новите си ученици през настоящата учебна година.
За да скъси още повече дистанцията между себе си и седмокласниците, на които е класен ръководител, Леда общува с тях и в обща група във Facebook. Така те са във връзка по време на учебната година, но и през ваканциите, което ѝ позволява да им напомня да внимават с кого общуват и да използват свободното си време за четене на книги и други смислени занимания.
Като учител Леда си е поставила нелеката задача да преобърне цялостното разбиране на децата за образованието и приемливото поведение в училище. Вярва, че заплахи и закани не водят доникъде и че взаимното уважение и доверие се изграждат далеч по-бавно, отколкото отношения на неприемане и омраза.
„Децата знаят инстинктивно, че като се държиш лошо, ти се обръща повече внимание, а те обичат да им се обръща внимание“, казва тя. „Затова аз се опитвам да обърна този модел: дръжте се добре, учете, четете и ще ви се обърне внимание. Това е нещо, което се опитвам да стимулирам у тях.“
В часовете Леда се концентрира върху възпитателната стойност на преподаването, развиването на функционална грамотност и емоционална интелигентност у децата и изграждането на умения, а не трупането на знания. Стреми се да разнообразява учебния процес чрез практически задачи и работа в екип. Този подход изисква добро планиране и организация на времето от страна на учителя, защото образователната система в България продължава да почива върху крайно ограничаващи (и постоянно променящи се) правила и изисквания, спускани от образователното министерство.
Леда споделя огорчението си от бюрокрацията и липсата на достатъчно свобода за българските учители да преподават по начин, който считат за оптимален спрямо населеното място, училището, предмета и знанията на децата, с които работят. Дори се шегува, че ѝ е жал за дърветата, които отиват за производството на тонове листа, които се разпечатват, попълват и подписват ежедневно, за да бъдат поставени в папка и запратени в някой шкаф. Тази бюрокрация, казва Леда, има още по-пагубни последици за учителите като нея, които преподават на деца със сериозни пропуски в обучението си в резултат на честа смяна на преподаватели, неефективен учебен процес и т.н. Настоящата система също така принуждава учителите да инвестират часове в поддържането на често ненужна документация, които иначе биха могли да използват за подобряване на квалификацията си и разширяване на уменията си.
Част от писмата, които Леда е получавала от свои ученици. Снимка: Личен архив.
Именно на този фон изпъква смисълът на учителската професия. Напредъкът на някой ученик, колкото и малък да изглежда, е стъпка напред, която носи на учителя неповторимо удовлетворение. Леда помни как първоначално се е разочаровала, когато е научила оценките на учениците си от матурата по английски език след 7. клас, е очаквала по-добри резултати. От своя страна обаче деца, които са получили оценка „Добър 4“, ѝ казват, че без нейна помощ вероятно не биха могли да изкарат и толкова, защото когато тя ги е взела под крилото си, нивото им е било изключително ниско. За тях „Добър 4“ се явява своебразен „Отличен 6“, понеже осъзнават, че през годината са постигнали немалък напредък въпреки неблагоприятните условия на стартовата линия.
През първата си година като учител Леда открива още един ключов компонент на доброто образование: съвместни срещи между класния ръководител, учениците и техните родители. На тези срещи се обсъжда не поведението на децата, а общото ниво на класа, дисциплината и напредъка им, така че всички страни в учебния процес да са на една вълна. През миналата учебна година Леда организира такава среща във връзка с кандидатстването след 7. клас и смята, че е постигнала целта си.
15 септември: любимият празник на Леда
Синът ѝ, вече в 8. клас, продължава да бъде най-големият поддръжник на Леда. Тя пък продължава да се възхищава на мъдростта на реакцията му, когато преди повече от година и половина му споделя желанието си да поеме по нов професионален път. Днес тя знае отговора на неговия въпрос „Какъв е смисълът от престижната ти работа, като си нещастна?“: ако не изпитваш удоволствие от работата си, престижът ѝ няма да запълни тази липса.
Преди няколко дни във Facebook Леда пожела успешна и щастлива учебна 2017/2018 г. на ученици, учители, родители и всички останали, които считат 15 септември за свой празник. Часът и датата на публикацията – 23:55 ч. на 14 септември – разкриват нетърпението, с което тя очаква възобновяването на занятията. Че сърцето ѝ гори, става ясно също и от това, че в неделя, в почивен ден и часове преди същинското начало на учебния процес, тя е избрала да присъства на образователна конференция на тема „Развитието на детето в социалната среда“.
С подобни действия Леда не би могла да ме изненада. Нейното сърце гори толкова силно, че в очите ѝ прехвърчат искри, които от своя страна могат да запалят хиляди други сърца.
