Надежда Тричкова е лауреат на 34-то издание на Националния младежки конкурс за поезия „Веселин Ханчев“. Родена е в София през 1993 г., където завършва Американския колеж. Заминава за Единбург, за да следва „Международни отношения“. След завършването си и няколко пътешествия, събира цялата поезия от улиците на света, полепва я по себе си и се прибира да живее и работи в родния си град (а и нима може да очакваме нещо друго от човек с името Надежда).
Каня Ви да надникнем в нея и дебютната ѝ книга.
Разкажи ни за себе си. Кога започна да пишеш?
Надежда: Иска ми се да имам по-специална история за това. Да съм открила, че ми е призвание в някой необикновен дъждовен следобед, да се е случило по някакви чудни обстоятелства на съдбата. В действителност знам единствено, че винаги съм имала особено отношение към езика и са ми останали по-скоро анедоктични истории за това как учителите ми предричаха писателско бъдеще още от началното училище.
Кои три думи най-точно те описват?
Надежда: Сантименталност, тревожност и емпатия.
Кои са любимите ти поети?
Надежда: Искрените, онези с лекота в думите. Обичам неоспоримите Георги Рупчев и Биньо Иванов, нещо винаги ме тегли и към Яворов. Харесвам Елин Рахнев, Иван Ланджев, Eкатерина Йосифова, Камелия Спасова, Никола Петров, Марин Бодаков, Йорданка Белева. Имената са много. Откривам по нещо вълнуващо и във всеки млад поет — съвременната българска поетична сцена е изненадващо смела и интригуваща. Сред „далечните“ любими имена пък изпъкват Пабло Неруда, Елиът и Силвия Плат.
В книгата ти има пътуване, но и спомени за детство. Къде са писани стиховете ти? Къде най-често идва вдъхновението?
Надежда: При мен като че ли я няма онази магия, която съзнанието автоматично отрежда на писането. Сещате се — специално обособеното работно пространство, приглушената светлина, красивият кожен тефтер, шумът от движението на молива по хартията. Нямам си ритуали и специално място. Единственото, което свързва стихотворенията ми, е това, че винаги ги обмислям старателно, преди да ги подредя в думи. Дълго ги разхождам из съзнанието си, докато вървя из града или чакам в поредното задръстване.
А вдъхновение ли е изобщо, ако е съзнателно търсено? Спонтанността в писането ми е чужда и не вярвам, че всяка идея е стихотворение.
Мислиш ли, че хората преоткриват себе си в носталгията по изминатото?
Надежда: Смятам, че в умилението си по миналото и отминалите хора човек става по-добър и по-чист. А с това — и по́ себе си.
Ние ли сме „Децата от Марс“?
Надежда: И да, и не. Всеки е дете на собствената си планета. (Думи, лишени от какъвто и да е астрологически смисъл).
На кои три летища би искала да пиеш кафето си? За кои три града би мечтала да напишеш стихотворение?
Надежда: Пътешественикът в мен мечтае за Сантяго, Сан Франциско и Бейрут, а пишещият — за умението да рисува по-майсторски чертите на градовете, които без друго познава, обича и излива в думи.
А кафето си бих пила на което и да е летище, стига да чакам нечие прибиране.
Чувстваш ли се като птица понякога? Кога?
Надежда: Обичам да гледам живота отгоре. Дете съм на високите етажи и съм свикнала да виждам улиците малки, далечни и безопасни. Затова и първото нещо, което търся във всеки нов град, е как да го разгледам от високо — катеря се по хълмовете и терасите му, катедралите и минаретата. Предполагам, че това е птичето в мен.
Но „да си птица е хубаво само за кратко“. След съзерцаването от безопасно разстояние неизбежно идва животът сред самия живот, с лудата му забързаност и непредвидимите му хора. И двете имат своя чар.
Обичаш ли градовете, в които вечно вали?
Надежда: Обичам ги, както се обича всеки друг повод за стихотворение.
Какво можем да очакваме от теб? Имаш ли планове и за други книги?
Надежда: Дебютната стихосбирка съществува, за да завърти малко света ти — започваш да стъпваш в него малко по-уверен, малко по-доволен. Оттам насетне следва страшното; следва (само)усъвършенстването, следва да откриеш оправдана ли е изобщо тази новопридобита увереност.
Ако питате мен, имам желание да пиша още. Имам потребност. Надявам се само да премина успешно теста на първата книга.
А ето и няколко от стихотворенията на Надежда:
Децата от Марс
понякога е немислимо да останем в съзнание
за хода на времето,
което припада върху китката на света
още не познаваме законите му;
знаем само: сутринта е глезен,
който се изпълзва от завивките,
а студът посяга към оголеното
и го счупва
на планети
тичам, да се гоним през червеното
тичай
План за действие
да пия летищно кафе,
докато кръвното ми налягане
се блъсне в самолета ти;
да стане едно с облаците,
приятел на птиците,
враг на стюардесите;
да напълни коленете ти с турбуленция,
да побутне обстоятелствата,
както се казва,
та дано се забърза вечното чакане
долу
Гмуркане
имам само няколко секунди
да осмисля тялото ти в полет, крайниците,
онзи влажен хрип на костите,
докато се врязваш в костите на въздуха
страшно ще е да зараснат
разкривени
страшно ще е също
да си вечно сраснат с въздуха
кост в кост,
костица в гърлото на времето:
да си птица е хубаво само за кратко
напролет, да кажем,
и за малко в окото на рибата,
докато скачаш
Звукът се движи по-бързо във вода
затова градове като този, където вечно вали,
думите прелитат,
думите са бързащи ята
но днес е слънчево
и всичко някога нечуто
ме разбужда
накацало по клоните на тялото
Още вдъхновение ще намерите във Facebook страницата на TrueStory.bg!
