Автор: Rocket Rackoon
Филмът „Лешояда“ (Nightcrawler) – очаквано или не, „прелетя“ доста бързо през родните кина в края на месец октомври миналата година. Как и защо, е тема на съвсем отделен разговор.
Имах удоволствието да изгледам творбата на продуцента на „Наследството на Борн“ Дан Гилрой преди няколко седмици. Тя разказва историята на Лу Блум (Джейк Джилънхол), който посяга към американската мечта, печелейки от репортажи на катастрофи, пожари и други трагедии, които „продават“ и се търсят в съвременния медиен свят.
Преди да се втурна да обяснявам колко невероятен филм е „Лешояда“ – малко за минусите. На моменти изключително атмосферичната творба сякаш спира, за да се възхищава сама на себе си, без това да има особен смисъл. В други случаи пък историята просто се оплита и изглежда сякаш не знае по кой от различните пътища, начертани в началото, да поеме. Отделно – режисьорският дебют на Гилрой на моменти е прекалено гротесков, което може да отблъсне немалка част от публиката.
И сега – забавната част. Нека си го признаем – Джейк Джилънхол е един от престъпно недооценените гении на последните 10-15 години. От ролята му на гей-каубой в „Планината Броукбек“, през фантастичния във всяко отношение „Дони Дарко“, до бруталния „Краят на смяната“ на режисьора Дейвид Еър – името на актьора започва (поне в моите очи) да звучи като синоним на разнообразие и убедителност.
За ролята си в „Лешояда“ 34-годишният американец е отслабнал значително и видимо е тренирал определени мимики и жестове. В резултат на екрана зрителят вижда героя Лу Блум, а не Джейк Джилънхол. Трябва да се отбележи работата с очите на актьора. Въпреки че творбата на моменти изглежда като черна комедия, големите сини, безизразни очи на главния герой няма да ви оставят на спокойствие.
Говорейки за героя на Джилънхол – пробивния Блум, трябва да отбележим, че той е почти като брат на „американския психопат“ Патрик Бейтман. Образът се подсилва от празното изражение, „научените от видео касети и самоучители маниери и движения“ и т.н. Налице е единствено стремежът към успех на всяка цена – без значение от стойността и жертвите, които ще паднат. И за да бъде картината завършена – какво мисли обществото, няма никакво значение.
Добрият актьорски избор не завършва дотук. В по-малките роли намираме ветерана Бил Пакстън, Рене Русо (нейният първи „неТор“ филм от близо 10 години) и британският аткьор Риз Ахмед. Последният определено прави страхотна екранна двойка с Джейк Джилънхол, от което лудостта на Лу Блум изпъква още повече. Това от своя страна прави трагикомедията още по-силна.
Въпреки по-ранните ми критики, Дан Гилрой определено заслужава похвала за режисурата си. В лентата са налице едни от най-красивите нощни гледки, които съм виждал във филм от много време насам. В много отношения те се доближават до творчеството на великия Майкъл Ман и неговите невероятния кадри, като например в „Съучастникът“. По великолепен начин е изобразено и чувството на самота и изолация в информационния век, в който уж всички сме по-близки един до друг.
Ако предпочитате по-сериозни филми, определено трябва да гледате „Лешояда“. Също и ако си спомняте с носталгия за Патрик Бейтман и неговите „невероятни приключения“, най-вероятно няма да съжалявате, ако изберете лентата.
И не мога да не завърша с малко критика – напълно наясно съм, че наградите „Оскар“ са седем части политика и три части оценка на таланта и успехите на различните творци. Въпреки това за мен е доста обидно, че „Лешояда“ получи едва една номинация, а доста съмнителният „Ловец на лисици“ (Foxcatcher) отнесе цели пет. И до ден-днешен не разбирам защо.
И кога Джейк Джилънхол ще започне да получава заслуженото му признание? Ако погледнете страницата на актьора в сайта IMDB, ще видите, че за последните 10 години той е 8:2 (приблизително), що се отнася до успешните, интересни и заслужаващи внимание заглавия…
Снимка: www.facebook.com/NightcrawlerMovie
