Преди седмица ви споделих очарованието си от „Роман за името“ (изд. „Изток-Запад“, 2017 г.) на Людмила Миндова, който излезе в средата на декември миналата година. В този роман тя прави колкото болезнен, толкова и необходим разрез на най-големите злочестия, сполетели Европа и в частност България през XX век. Творбата поглежда към Втората световна война и провеждания от нацистка Германия Холокост, в това число и спасяването на българските евреи, прекършването на милиони човешки съдби в Съветския съюз по времето на Сталин, „Белене“ и другите концетрационни лагери в комунистическа България, сътресенията от 1968 г. и кампанията за насилствена смяна на имената на българските турци през 80-те години, останала в историята с името „Възродителен процес“.
Днес имам честта да ви срещна с Миндова, така че да научите повече за мотивите ѝ да напише този роман и да се запознаете с ценностите на една силна личност с активна гражданска позиция, основаваща се на стремеж към разбиране на човека с неговите силни и слаби страни. Реших да ѝ дам думата по две причини. Първо, още с първата си творба в този жанр Миндова загатва за огромния си потенциал като романист. И второ, в „Роман за името“ тя показва ерудиция, кураж и емоционална интелигентност, които се срещат все по-рядко у нас.
Родена през 1974 г. в Русе, Миндова завършва Математическата гимназия в родния си град и славянска филология в СУ „Св. Климент Охридски”, където през 2005 г. защитава дисертация върху хърватската барокова литература. В неин превод на български език са публикувани книги на Данило Киш, Дубравка Угрешич, Симо Мраович, Йосип Ости, Алеш Дебеляк, Томаж Шаламун и други автори от бивша Югославия. Автор е на монографията „Гласът на барока. Иван Гундулич и хърватската барокова норма” (2011 г., изд. „Алтера“) и на стихосбирките „Блус по никое време” (2010 г., изд. „Сиела“), „Тамбос“ (2014 г., изд. „Жанет 45“) и „Животът без музика“ (2016 г., изд. „Жанет 45“). Стиховете ѝ са превеждани на различни езици и са включвани в няколко антологии със световна поезия.
Сега ви оставям в компанията на Людмила Миндова с надеждата, че интервюто ни ще ви провокира към размисъл върху въпроси и явления, които в голяма степен са оформили родната действителност такава, каквато я познаваме днес.
Кога и защо решихте да експериментирате с романовата форма? Имахте ли притеснения в тази посока?
Людмила Миндова: Първо искам да Ви благодаря специално за вниманието, което отделихте на книгата ми. Истински късмет е за една книга, когато попадне на читател като Вас. Още повече се радвам, че млад човек показва такова съчувствие към болката на хора, за която рядко се говори извън клишетата и медийно допустимите граници.
От много време се опитвах да се противопоставя на вътрешния си порив към романовата форма. И не защото не харесвам този жанр, а защото по принцип имам предпочитания към лириката и есеистиката. В един момент обаче осъзнах, че това упорство е безсмислено, че ме вълнуват истории, които биха се разгърнали по-добре в епическа, отколкото в лирическа форма. А притеснения имах, естествено. Как точно да направя романа така, че да има смисъл от написването му и в крайна сметка да успее да намери общ език с повече добри читатели.
В процеса на писането колебанията ми намаляваха, защото разказът ме увличаше и героите ми ставаха все по-скъпи. Може би най-вече това ме освобождаваше от притесненията дали книгата се получава. Както вероятно и съзнанието, че един автор никога няма как да е напълно сигурен в успеха на произведението си точно тук и сега. Освен това книги на такива болезнени теми като „Роман за името“ рядко намират веднага много читатели, особено в породилата ги среда. За тях се мълчи или от страх, или от безпринципност, или от липсата на етични и естетически критерии, или от ревност… Понякога се мълчи и заради онази буца в гърлото, която неописуемото страдание оставя.
Източник: изд. „Изток-Запад“
Как и кога се роди идеята за „Роман за името“?
Людмила Миндова: Идеята зрееше отдавна, но ескалира, така да се каже, в момента, в който започнах да чета по-усилено за концлагерите – фашистки и комунистически – с идеята да направя едно литературоведско изследване на средноевропейските и източноевропейските художествени произведения за комунистическите концлагери.
У нас през последните години излязоха немалко и то добри книги на тази тема, но истината е, че те като че ли останаха затворени за една по-тясна аудитория. Смущава ме тази инертност в българските четящи среди, това нежелание да се разшири кръгозорът, този страх да не би случайно да се погледне към някоя тема, която се възприема като табу дори когато реално не е.
Българският читател е боязлив, или по-точно – наплашен е. И това е съвсем разбираемо, при това в думите ми няма обвинение, а съжаление и болка. Нали и аз съм част от тази общност. Дълги години воден за носа от комунистическата идеология, сега този читател е в капана на пазарната, която е не друго, а букет от идеологии. Дори когато е високообразован, дори когато чете наистина много, той пак дълбоко в себе си знае, че собственото мнение се плаща твърде скъпо, за да си го позволи лесно човек, на когото му е мил животът. Затова и например – понеже сме на тази тема за мъченията в историята – Цветан Тодоров все още си остава недопрочетен. А този мислител с истински световен дух направи изключително важни сравнения между терора в историята и освен това посочи много от проблемите, заради които комунизмът в България не само не си отиде, а се изроди до чудовищни измерения.
Нека кажа накратко – исках да изляза от семейния и личния си опит със злото чрез дистанцията на анализа. Темата обаче е наистина така тежко въздействаща, че художественият синтез изпревари критическия анализ. Сега наистина не бих тръгнала да мъдрувам кое от двете е по-сложно. Никой не би могъл да каже със сигурност точно колко дълго се е създавало в съзнанието на своя автор едно произведение.
Къде е границата между историческа достоверност и фикция в романа? На кой аспект обърнахте повече внимание?
Людмила Миндова: Това е роман, който плува между факта и фикцията, доколкото е писан с ужас от една реалност, която изглежда по-невероятна и от най-невероятния кошмар. Не мога да кажа, че това е точно исторически роман, макар да носи много от белезите му. Но пък от друга страна и историческият роман има толкова много разновидности, че кой знае. Колкото и да харесвам магическия реализъм на Маркес или Булгаков, колкото и много да харесвам Борхес, Киш, Павич, Еко, все пак не тръгнах точно в тяхната посока. Дали от неумение, дали от недоумение, но тъй или иначе надделя ужасът ми от историята. Ужас, предизвикващ вцепенение като пред „Чумата“ на Камю или „Наказателната колония“ на Кафка, при това с тягостното предчувствие какво са виждали и двамата, докато са писали. Вероятно оттам и това постоянно, повтарящо се във всички времена и пространства, екзистенциално „Защо?“, което никога не намира своя отговор и точно затова му посветих един от фрагментите в романа, които са направили впечатление и на Вас.
Стараех се да запазя историческия гръбнак, около който протичат съдбите на героите в романа, но положих доста усилия, за да спестя на читателя кошмарните сцени от концлагерите например. В самия роман те са максимално сгъстени, което съвсем не ги прави по-леки, даже напротив – там максимално усилих внушението, показвайки как реалността, доведена до абсурд, прераства в смазваща метафора. Иронията на историята е в това, че след време никой не може да повярва, че миналото е било истина. Нефертити наистина ли е била истинска? Семирамида? Соломон? Мойсей? Иисус от Назарет…
Заради този метафоричен „корен“ на историята ме интересуваше и един друг аспект – защо на всички нас ни е по-лесно да повярваме в злото и доброто като абстракции, отколкото да ги забележим в живота си и да ги посочим на другите. Носим на вратовете си кръстове, които са символ на Христовите страдания, бихме си сложили жълти звезди в знак на солидарност с милионите избити през Холокоста евреи, ако сме по-смели, ще покажем символично съчувствие и към жертвите на комунистическия терор, но днешните жертви дали можем да видим? Дали виждаме и онези, които бавно и търпеливо всеки ден правят добро.
Фотограф: Мария Цветкова
Имат ли прототипи героите ви или са по-скоро събирателни образи?
Людмила Миндова: Може би са по-скоро събирателни образи, макар че доста често си мислех за съвсем конкретни хора от живота ми. Не исках обаче някой да се почувства прекалено впримчен в романа, защото никой не заслужава да бъде ограничавано чувството му за свобода и лична неприкосновеност. Все пак, и най-богатото художествено произведение представлява само една от безброй много други възможности и то е толкова по-богато, колкото по-малко си позволява да ограничава и своите „прототипи“, и своите читатели изобщо. Истинският живот е винаги нещо много по-богато от един роман. Ако трябва да се сравни животът с една книга – той е библиотека, при това постоянно допълвана библиотека.
В този роман има много и от собствения ми живот, и от живота на най-близките ми хора, но тези истории са пръснати из съдбите на всички герои. В този смисъл тази героиня, която на пръв поглед се движи из пространствата на романа като двойница на своя автор, в действителност е много повече фикционален образ, отколкото всички останали – Ажар, Хаим и хората около тях. В техните съдби има вплетени съвсем истински истории, които години наред нося в мислите си. Истории, които са свързани със съдбата на роднини, приятели, близки, с моя собствен живот… Точно защото някои са наистина много мъчителни, съвсем съзнателно ги разпръснах на различни места в разказа. Това беше един вид мярка за „защита на свидетелите“. Никой не заслужава да преживява два пъти кошмар. Щях да напиша „един и същ кошмар“, но си дадох сметка, че нещастието принуждава човек да е наистина по-внимателен с думите. Злото за съжаление е изобретателно и винаги може да ни предложи някой „нов“ след добре познатия „един и същ“ кошмар. Затова работата на доброто е да бъде още по-изобретателно. Както би казал Милорад Павич – заекът е жив, докато има достатъчно фантазия и сили да не бяга в права линия. Ако смъртта е непредсказуема, още по-непредсказуем трябва да е животът.
Как съумяхте да намерите думите, с които да предадете болката, страданието и огорчението от липсата на справедливост и човечност, трупани десетилетия наред, сякаш самата вие лично сте преминали през всеки един от описаните епизоди?
Людмила Миндова: Не знам дали съм успяла да намеря думите. Ще е хубаво обаче, ако думите са успели да ме намерят. Вярвам на Йосиф Бродски, който казва, че не езикът е инструмент на поета, а напротив – поетът е инструмент на езика.
Или пък както обича да казва Йосип Ости – „Не пиши, ако можеш наистина да не пишеш!“ Всъщност това винаги е най-голямата проверка. Ако устоиш да не си запишеш нещо, когато в момента ти се струва по-важно от всичко останало, после или ще го напишеш много по-добре, отколкото си предполагал, или пък изобщо ще забравиш за него.
Какъв тип литература и документи проучвахте, за да можете да пресъздадете толкова правдоподобно едни от най-мрачните страници в българската и европейската история?
Людмила Миндова: Четох доста историографска литература, документи, публицистика, художествена литература, есеистика. Много от тази литература нарочно я цитирах или споменавах вътре в романа. Затова и ми беше нужда тази „четяща героиня“ в романа, за да мога да въведа чрез нея документалната основа на романа.
Както споделих вече, голямото четене продължава, защото тази тема искам да я огледам и от гледната точка на литературната история и теория.
Как се почувствахте, когато текстът потегли към печатницата?
Людмила Миндова: Като при всяка друга моя собствена или преводна книга – силно смесени чувства на страх и трепет едновременно.
Идеи за следващ роман?
Людмила Миндова: Би било хубаво да не ми става навик. Шегувам се, разбира се, но все пак заради писането в никой случай не бих се лишила от удоволствието на четенето. При това не вярвам в книги, които не са предизвикани от порой други книги. Защото освен всичко друго, голяма част от нашите житейски преживявания са всъщност литературни преживявания. Ако по-малко забравяхме, че животът ни е съставен от думи, сигурно далеч по-лесно щяхме и да живеем. Там е работата обаче, че образите почти винаги така ни обсебват, че ние не сме в състояние да забележим тяхната връзка с езика.
Като говорим за думите в живота ни, нека накрая спомена някои от книгите, чиито думи наскоро са ме очаровали. Да кажа, че с голямо удоволствие преди няколко месеца прочетох „Силата на думите“ на Иван Димитров – книга, която го показва като голям талант и майстор на късия разказ. Също „Дромомахия“ на Роберт Леви – и то още в ръкопис. Книгата с разкази на Иглика Дионисиева „Кафе-пауза“. Романът „Пътят към Тива“ на Яница Радева. От поезията ми се иска да откроя „Бялата сянка“ на Христина Мирчева, „Бяс/Бяло“ на Никола Петров и двете книги на Катерина Стойкова, които излязоха с разлика от няколко месеца – „Птичка на перваза“ и „Втора кожа“.
„Втора кожа“ и в момента е до мен, защото откакто е вкъщи, не спирам да я чета и преживявам. Това е една от най-силните поетически книги, които съм чела, а силата ѝ е и в това, че напомня – ако използвам едно заглавие на Джон Остин – „как с думи се вършат неща“. В свят на агресия с думите си човек може или да се включи и да започне разпалва насилието още повече, или пък да намери начин да му противодейства, да даде на своя ближен „втора кожа“.
Автор на заглавно изображение: Яна Лозева
