Будя се. Грабвам от хладилника приготвената от предната вечер кутия с обяд. Правя си кафе и изпивайки го набързо, опарвам езика си. С една ръка нахлузвам гуменките си, а с другата напъхвам лаптоп в раницата си. Захапвам ябълка и подтичвам надолу по стълбите. Не, не че закъснявам. Ритъмът навсякъде около мен е такъв. Всичко се движи на забързан ход. Хората вървят зигзагообразно по улиците и се задминават от където им падне. Някой ме побутва, но не му обръщам внимание и не се изнервям. Свикнала съм. Вървя бързо и за половин час взимам отсечката от дома си до центъра. От едната ми страна минава велосипедист, каращ колело без ръце, за да бъдат те освободобни, за да цъка на телефона си. От другата – отегчен шофьор на бус се е подпрял на рамката на отворения прозорец и врътка волана с една ръка, шмугвайки се в трафика. В дисциплината „живот на скорост“ както аз, така и всички около мен, сме първенци. Мултифункционални. Активни.
Този ритъм е завладяващ. Поглъща ме и волно се понасям в него. Чувствам се в свои води (бурни и накъдрени с бързеи). И в цялата тази вихрушка на ежедневието, започнах да колекционирам моментите, в които някой натиска бутона „пауза“ и всичко застива. Това са моментите, които те изпълват с емоциии, карат те да останеш безмълвен от умиление и благодарност, да се замислиш, или просто да видиш красотата на място, към което не си насочвал погледа си до момента. Това са малките ежедневни истории, на които често не обръщаме много внимание. Истории, чиито главни герои са често големи хора – такива, които без усилие усмихват деня ти. Някои са напълно непознати, а други са любими. Някои срещаш в случайно кафене, с други се сблъскваш на улицата, а трети те чакат у дома.
Малки истории за големи хора. Колекционирам си ги, но не за лична употреба. Те са за споделяне. За предаване нататък. За съпреживяване. За вас.
Ето я и първата:
Малкото италианско кафене, в което влизам, е чаровно в своя битовизъм. Масите отвън са с пластмасови столчета, масите са метални, освен една, която е дървена бъчва. В самото кафене има топла витрина с кроасани и кексчета, кутийка, пълна със захарчета и меню, изписано с тебешир на дъската отзад. Съдържателят носи бяла престилка, правеща конкуренция на белия му мустак.
Влизам за кафе. Искам да го взема за из път и да продължа разходката си с чашка в ръка. Искам да си го поръчам на италиански. И аз може да искам много неща, само дето италианският ми е все още на ниво „трима кифли, двама лимонади“. Съответно започвам с ведро „добро утро“ и тъй като нямам идея как да кажа „за из път“, подхождам обяснително: „Едно дълго кафе и ако може да е в хартиена чашка, или пък в пластмасова.“. И отсреща под един гъст бял мустак грейва широка усмивка. Аз не говоря неговия език, но се опитвам. Вместо да ми отговори на английски, или пък просто да ми подаде желаното кафе, той бавно произнася израза на италиански „da portare via?”. След това поглежда усмихнат към мен като внимателен учител, проверяващ знанията на ученика си. „Да, да, da portare via” , повтарям аз.
Излизам от кафенето с много повече от едно кафе. Отнасям със себе си усмивка, благодарност и една малка история.