„Като далечен сън останаха дните на труд и напрежение, възторг и мъка, отчаяние и воля. Ние успяхме. Човекът в нас успя и този път да покаже своето съществуване. Но трябваше да заплатим с най-скъпото дързостта и устрема към висините. Един от нас остана като вечен залог там, най-горе, в царството на Джомолънгма – „Богинята – майка на земята”.
Людмил Янков
„Мечта отвъд долините”, автор Людмил Янков, е книга, която бавно стъпва по кожата ти, докато най-накрая не се изкачи до сърцето ти. И там оставя думите си – истински мечти, превърнати в щастливи усмивки или пък в леден прах, поръсен по върховете.
Да си алпинист означава да живееш стотици животи и да вървиш към тях по пътя на смъртта. Да успокояваш душата си, докато тялото ти смирено приема болката като цена за щастието ѝ. Да се отдалечаваш от хората, за да ги обичаш повече. Да се връщаш, за да можеш отново да тръгнеш, защото…
Притискат с въпроси нощите есенни…
Мътни прозорци в душите ни тлеят.
Изнервени, вечно в душите си ровим…
Отвсякъде „хора-маски” се смеят…
Покриват челата ни капките ледени,
нейде обичана песен замира.
Влачим обувките и балтоните предани,
всеки ден някой приятел умира…
В дългите утрини премръзват сърцата ни,
сънуваме птици и слънчеви пристани.
А ледени бури и вятър мечтаем,
за върхове и за истински истини.
Целта на българската национална експедицията Еверест’84 е изкачване на върха по Западния гребен – маршрут, известен още с името „Жестокия път”. За ръководител на експедицията е избран Аврам Аврамов, а в състава ѝ влизат Христо Проданов, Кънчо Долапчиев, Димитър Бърдарев, Трифон Джамбазов, Николай Петков, Методи Савов, Иван Вълчев, Кирил Досков, Людмил Янков, Стамен Станимиров, Дойчин Василев, Запрян Хорозов, Огнян Балджийски, Тодор Григоров, Динко Томов, Любомир Илиев, Слави Дерменджиев, Петко Тотев, Костас Канидис, Георги Имов, Милан Огнянов (филмов реализатор), Стефан Калоянов (радист и преводач), д-р Стайко Кулаксъзов (лекар).
В 18:15 ч. на 20 април 1984 г. Христо Проданов стъпва на Еверест, превръщайки се в първия българин, покорил върха без кислороден апарат и тринадесетия такъв в света. Изречение, зад което стоят години надежди, месеци свръхчовешки усилия, безброй трудности, страхове, усещания, мечти и дълбоко стаяван дъх, избухващ във вълна от неописуемо щастие за десетките ни смели алпинисти и целия български народ. Щастие, което с искрената си и чиста сила, обаче, бързо започва да се трансформира в болезнена тревога. „Всеки от нас добре знаеше и разбираше какво значи да се достигне Еверест вечерта и да се слиза нощем по „Жестокия път” (…) И все пак това беше Христо. Никога в себе си не съм допускал мисълта, че нещо може да го спре и да го върне обратно. Беше извоювал правото за него да се говори като за нещо различно, когато става дума за характери. Една воля, която никога не отстъпваше, едни очи, които никога не се обръщаха назад…”.
В мъчителната сутрин на 21 април, след изключително тежката нощ, която Проданов прекарва под върха (района на Сивата кула, 8700 м.), опит да помогнат на приятеля си правят Людмил Янков и Трифон Джамбазов, като вторият изостава и спира след опасност от каменопад. Янков поема от Лагер 4 (7170 м) и достига до височина 8500 м, преодолявайки на „един дъх” денивелация от 1330 м. Макар саможертвата и геройството му да нямат еквивалент и до днес в историята на човешките следи, оставени по пътя към Покрива на света, Людмил не успява да стигне до Христо. В опита да спаси другаря си, той губи фаланги на четири от пръстите си, както и възможността да стъпи на така бленувания Еверест в рамките на тази експедиция. Но най-силната болка остава тази в сърцето – за един верен приятел. За един смел българин.
На Христо
Когато ние ще сме прах –
отдавна, някъде във времето…
Когато отдавна ще сме разтворили
телата в земята
и духовете си в космоса…
Кога докрай ще сме изтлели –
отдавна, заедно с изгревите
и залезите в дните си…
Когато ще е спомен споменът, отдавна…
Някой отчаян поет пак ще те открие
как търсиш със ръцете си звездите,
смъртта заблудил с ледена магия…
Ще те намери някъде в безкрая,
спрял крачките на бягащото време…
Човек-искра, слял се в едно с мечтата.
Когато ще сме прах, отдавна, някъде във времето…
След Христо Проданов, още четирима българи от Еверест’84 достигат върха – Методи Савов, Иван Вълчев, Кирил Досков и Николай Петков. На 8 и 9 май те извършват втори траверс на Еверест по Западния гребен – път, с който след героите от българската експедиция, други не са успели да се справят.
„Мечта отвъд долините” е книга, която преживяваш – с цялата ѝ надежда и тъга. С всеки един сантиметър към върха и всяка болезнена глътка въздух. Със студа, който лъха от страниците ѝ и огъня на мечтите, който като нажежен въглен пари сърцето ти българско.
„Мечта отвъд долините” е разказ за силата на приятелството. За глътката вода, равна на живот, подарен от другаря ти. За палатката от 2 кв.м., която е палатът ви сред ледените гърбици. За рошавата глава, която сутрин те гледа усмихнато от спалния чувал. За общата ви чаша чай, с чиято топла пара изчезва и най-малката следа от егоизъм в душата ти. За приятелството, което виждаш най-ярко на белия, снежен фон, там – на края на света.
„Мечта отвъд долините” е изповед на геройско сърце. Така красиво написана, че неусетно започваш да обичаш автора ѝ. Така откровено споделена, че с него крачиш из снежните преспи, с него носиш 30-килограмовата му раница, с него дишаш кислорода му. С неговите пръсти горят и твоите, с неговото сърце мечтаеш за милостта на върховете. С него губиш приятелите си, с него плачеш. По твоите ледени страни се стичат кристалните му сълзи. В твоята душа пада тежест, по-голяма от тази на хиляди 8-хилядници. И по теб вали черен сняг тази нощ.
ЧЕРЕН СНЯГ вали тази нощ
и като омраза овъгля лицето…
Скъсани черни облаци
като жестоки човешки души
сипят мъка, упреци и съмнения…
Черен сняг сипе и скрива с черно чергило
вкаменената сила
и вледенената вяра на първите…
Не блестят, а парят, горят
черните преспи под лъчите на слънцето.
Черен е изгревът и е мъртъв денят,
и в ъглите на голямата кръгла Земя
черен сняг се топи и таи
в пепел и въглени от човешки съдби.
ЧЕРЕН СНЯГ ВАЛИ ТАЗИ НОЩ…