Много от улиците в Созопол са кръстени на природни обекти и явления. Тези в стария град обикновено носят сол в себе си: „Морски скали“, „Гларус“, „Вълнобор“… По-нагоре, след изкачването на дългата и стръмна „Стара планина“, достигаме до новия град, пътуващ из планини и върхове в наименованията на улиците си.
С Мирослав Димитров (или просто Мирко) се срещаме боси по улица „Мусала“. Аз отивам да си купя палачинки и съм забравила да обуя джапанки, той пък се връща от морето и първоначално май никога не е притежавал джапанки. Той е от онези хора, по които пясъкът се лепи навсякъде – по краката, ръцете, косите, сърцето… Мнозина го познават като Мъжа с татуировката на Созопол. Тя се намира на лявата му ръка и е една от най-красивите рисунки върху тяло, които съм виждала, защото носи в себе си толкова много любов и истина. Море, отпред котва и годините „1968-1982“ – времето, което той прекарва в Града на спасението.
Татуировката на Созопол на лявото рямо на Мирко: море, отпред котва и годините „1968-1982“ – времето, което той прекарва в Града на спасението. Снимка: Личен архив на Мирослав Димитров
Мирко е едно от най-морските деца, които познавам. Тъй като историята му не спира да ме очарова след толкова много години, реших да я споделя с вас с надеждата, че тя ще успее да внесе поне мъничко морско-пясъчна магия в живота ви.
Всъщност ти не си изцяло българин, а наполовина чех, ти си от онези интернационални деца на Европа. Като какъв се чувстваш?
Мирко: Да, аз не съм чист българин: майка ми е чехкиня, а баща ми е българин. Майка ми се е омъжила през 1967 г. и се е преместила от Прага в Созопол. Като какъв се чувствам? Сам не знам дали съм български чех или чешки българин. Когато съм в Созопол, се чувствам като местен. Понякога ми се струва, че никога не съм напускал този красив и слънчев град. Там е вкъщи. Когато заминавам за Чехия, сърцето ме боли и ми е много тъжно. За съжаление в Созопол няма много работа, а човек все трябва да работи някъде… Трудя се цяла година, за да мога лятото пак да се завърна в милия ми Созопол.
Разкажи ми един от най-интересните си спомени от Созопол.
Мирко: Спомените са много. За мен целият Созопол е един голям спомен. Всяко кътче в този град ми напомня на нещо. Сега Созопол изглежда малко по друг, отколкото преди 35 години, но аз винаги намирам места, които ми напомнят за детските ми години в него. В това градче като ученик срещнах своята първа любов. Никога няма да забравя това момиче, останало ми е завинаги в сърцето. Разбира се, сега вече се срещаме като дългогодишни приятели и съученици.
Разкажи ни за своето детство. Как протичаше един твой ден?
Мирко: Моето детство беше много интересно! Никога няма да забравя дните, когато играехме навън, нямахме никакви грижи. Тогава нямаше никакъв интернет, нямаше телефони, нямаше Facebook. Честно казано, имахме щастие, че ги нямаше тези неща. Играехме, събирахме се и притежавахме толкова много време да си кажем всичко, което ни вълнуваше. За мен беше най-голямото наказание, когато ми забраняваха да изляза да си играя с приятелите. Колко пъти съм молил майка и татко да ме пуснат навън, защото чувах как останалите си играят, бърборят и се смеят.
През учебната година бях преди обяд на училище. Там се срещах със своите съученици. След училище имах малко задължения у дома, после се подготвях за следващия учебен ден. Не ми отнемаше много време, защото имахме много добри учителки и учители. Бяха мили и се занимаваха с нас като приятели. И затова ми оставаше време за приятелите, за морето. Много пъти седяхме на скалите и го слушахме. Шумът на морето винаги беше друг, все едно иска да ни каже нещо важно, нещо, което да запомним. Има една много хубава песен: „Момчето, което говори с морето“. Тази песен е моето детство. Понякога ми се струва, че е написана точно за мен! Знам че не е така, но наистина ми припомня всичко, което съм изживял в морското градче.
Созопол. Снимка: Теа Монева
През лятото бяхме по цели дни навън, наистина безгрижни, ходехме боси, морето беше нашият живот. Родителите знаеха къде да ни търсят, всички се познаваха и знаеха за всички наши щуротии. Едно чисто и безгрижно детство!
Созопол е известен като Града на спасението, пише го даже на колата ти. Теб как те спасява?
Мирко: Созопол е едно много красиво и уютно морско градче. Когато съм там, забравям за всички грижи, просто се отпускам и ми е приятно да се разхождам по старите улички, по скалите, по плажа. Спасява душата ми, изчиства мислите ми.
Колко често пътуваш до Созопол?
Мирко: Тази година през август месец ще се навършат 35 години от напускането ми на Созопол. Не мога да кажа, че съм го напуснал, тъй като Созопол е с мен навсякъде. През тези 35 години съм пропуснал само две лета. Пропуснах ги не по моя вина, просто през 1990-1991 г. политическата обстановка беше такава, че работодателят не можеше да ми даде отпуска през лятото. Така че от 1982 г. съм всяко лято в Созопол, без две пропуснати години – т.е. 32 пъти!
Кога си направи татуировката? Защо реши да изглежда точно така и защо точно на рамото?
Мирко: Тази татуировка възникна спонтанно. Аз не съм от хората, които имат татуировки по цялото тяло. Отдавна исках нещо, което да ми припомня за Созопол и нещо, което да ми е на сърце. Търсих дълго. Преди две години, през 2015 г., попаднах на една много хубава рисунка. Тя точно изразяваше това, което исках: символите на Созопол – котва, плаж и море. Годините 1968-1982 (които са изписани отдолу) са тези, през които съм живял в Созопол.
Защо на рамото? Рамото е символ на опората, казва се: „Приятелю, подкрепи ме с рамо!“ Рамото подкрепя в най-тъжните и тежки моменти.
Живееш в Прага. Има ли общо между нея и Созопол?
Мирко: Прага е наистина много красив стар град, пълен с различни възможности. Има много красиви и старинни места, но животът е много по друг, отколкото в Созопол. В Созопол хората са някак по-отворени, по-усмихнати, по-гостоприемни. В Прага животът е много бърз, хората нямат време, всеки, докато върви, гледа в земята! Както в Прага, така и в Созопол хората имат свои проблеми, но в Прага всички са по-замислени. Понякога срещаш познат, искаш да го поздравиш, а той не ти обръща внимание. Не че не иска да говори с теб, но просто е толкова задълбочен със своите проблеми, че не възприема околната среда.
Имаш ли планове отново да живееш в Созопол? Може би на старини?
Мирко: Мислил съм много пъти по този въпрос. Проблемът е, че макар да съм израснал в Созопол, нямам никакъв имот там. Говоря за къща или апартамент. Много съм благодарен на всички мои познати и приятели, при които мога лятото да живея. Времето, когато ще се пенсионирам е още много далече. Зависи от много обстоятелства дали ще живея на старини в Созопол. Честно казано, бих искал да живея там, където ми е минало детството, където съм ходил на училище, където съм срещнал първата любов, където съм израснал. Да, може би на старини да се преместя в Созопол – като героя от книгата на Ърнест Хемингуей „Старецът и морето“!
Светлосин Созопол. Снимка: Теа Монева
Какво би пожелал на всички морски хора, живеещи сега в градове без море?
Мирко: На всички морски хора, които живеят сега в градове без море, пожелавам от все сърце да се връщат винаги при морето! Морето е живот, сила, приятел и любов за цял живот! Морето е солено като сълзите, които на всеки от време на време текат. Бъдете горди, че сте морски деца, не всеки има тази възможност да каже: „Роден съм и съм израснал покрай морето!“ Слушайте внимателно шума на вълните, морето винаги иска да ви каже нещо важно. На мен ми е приятно, като слушам шума на морето и ми се струва, че морето ми благодари за това, че не съм го забравил.
За Мирко България е светът, а той самият е България по света. Колко ли други души като него живеят по чужбините, а така силно жадуват да се приберат в България? Колко от тях ги спира липсата на подходящо за труда им заплащане?
Знаете ли, не са важни само историите за хората със знайни имена. Поне толкова значими са и историите за хора с имена, които не ни говорят нищо. Мен лично ме вълнуват тези за добрите и влюбените – точно като тази за Мирко, неговото море и неговия Созопол.
Защото за душите на солта град без море е като човек без сърце.
