Мислила съм си, че обичам неведнъж. И че съм получавала същото от другата страна. Че е истинска любов, за която бих дала всичко. Само че едва наскоро разбрах, че това чувство, за което всеки се бие в гърдите, че изпитва, всъщност е адски рядко срещано и по-силно, отколкото изобщо някога съм си представяла.
Няма да говоря за любовта между мъжа и жената – мога само да се надявам да съществува толкова истинска и вярна такава между двата пола. Това, което мен ме учи да обичам от 16 години е малко същество с огромно сърце, което знаеш, че тупти за теб всеки ден. И продължава да го прави, въпреки болката и слабостта си. Сърчице, на което ти се иска да дадеш от своето, за да може да живее още малко. Две очи, с които, когато те погледне, вижда целия си свят. И ти разбираш, че любовта всъщност…
Не е егоистичното чувство на задоволени желания, а грижа и отдаденост. Тя е причината най-малкото нещо да те прави щастлив. Както и в най-безнадеждното такова, да търсиш надежда. Да чувстваш с цялото си слабо тяло силата да обърнеш света, ако се наложи.
Любовта е да искаш да даваш без да очакваш в замяна. Да повтаряш „обичам те”, защото вярваш, че това помага. Любовта е прегръдка за сбогом, която искаш да продължи до безкрай.
Любовта е силата да пуснеш, отчупвайки от сърцето си – за из път.
Бъде смела и свободна, моя малка пъстра любов!
Обичам те. Пускам те.
