Има само двама писатели, спрямо които изпитвам непоклатима привързаност въпреки присъщите на творчеството им клишета, слаби страни и досадни преповтаряния. Единият е Пол Остър, другият е Харуки Мураками. Остър не е тема на тази статия, но пък симпатичният японец, който хвърли мост между източната и западна литературна култура, си е баш на фокус.
Клишетата на „Мураками бинго“ са ясни. Най-често разполагаме с:
-
Неуверени, депресарски мъжки персонажи с що-годе ниско самочувствие
-
Мистични, ексцентрични и черупчести женски фигури
-
Смесица между сън и реалност
-
Котки, котки и пак котки
-
Деликатен фетиш към уши и луни
-
Музикален контекст, най-често джаз или класическа музика
-
Топ попадения в графата „Най-безумни/странни секс сцени“
Формулата винаги е работела безотказно, дори в издъхващата в последните си 300-350 страници „1Q84” – все пак достатъчно любима за мен и претендент за епос на Мураками.
Много от тези неща липсват в „Безцветният Цукуру Тадзаки и неговите години на странстване“, но не в това се корени проблемът на книгата.
Защото всъщност тя е просто слаба.
Когато символите позагаснат
Слаба е, не защото Мураками е решил да експериментира и е завил в нещо нетрадиционно за него – той не е писател, способен да направи това. Силата му винаги е надграждането на символите от неговия репертоар; в свързването на повествованието по мета начин, дори с огромни години разлика между връзката. Пример за това са „Страната на чудесата за непукисти и краят на света“ и „Кафка на плажа“, които са разделени от 17 години в кариерата на японеца, но се движат в допирателна, що се касае до метафорите и пространството.
В „Цукуру“ символите не струват. Добре, ако трябва да съм по-мек – не, че не струват, но са изключително бледи – бледи, колкото безцветното съществуване на главния герой. Мураками е изморен и това си личи. Красноречив е фактът, че една от най-ключовите сцени е леко доукрасен вариант на друга ключова сцена от „1Q84”. Паралелът между квартета Цукуру + Широ + Куро + Хайта и дуото Тенго + Фука Ери, попаднали в пространство, което е нито тук, нито там, е болезнено съпоставим.
Ако това обаче е антиклимактично, след като се явява един от гръбначните стълбове на повествованието, белезникавостта на повечето от персонажите е просто разочароваща. Липсва плътност на четирите цветни фигури, които са изоставали безцветния Цукуру Тадзаки, тамън нахлул в университетския живот – и то без да му дадат ясна причина за това.
Липсата на тази плътност се наблюдава както в ретроспективните фрагменти, така и в „тук и сега“ епизодите от търсенето на истината от един главен герой, решил да поправи неизказаното шестнайсетина години по-късно под звуците на Лазар Берман.
https://www.youtube.com/watch?v=FDWUvc5wv7U
Няма спор, че Мураками се е постарал да даде идентичност и съвкупността от цели/мотивации на Куро, Ао и Ака, но опитите му по-скоро кънтят. Единствено Широ – крайъгълният камък, ядрото на всичко, персонажът, който липсва физически през цялата книга, добива по-пълнокръвни очертания въпреки смисловия призрак на името си. И ако целта е да се наблегне на факта, че безцветният Цукуру всъщност е по-пъстър от своите цветни приятели, то изпълнението е немощно. Донякъде защото главният герой, който Мураками е конструирал, този път надминава предела на неувереността и по-скоро дразни.
Да разбиеш сюжетната ключалка
Но може би най-проблематичният момент в Цукуру е нехайното отношение на Мураками към неговите герои-ключове. Независимо коя негова книга хванем, на тях е отделено специално и деликатно внимание. Любимият ми пример за това е Ошима, транссексуалният ментор на Кафка Тамура от „Кафка на плажа“. Героите-ключове на Мураками са ефирни, но мъдри; често се включват за относително кратко, но ефектът им върху действията на протагонистите е огромен. До известна степен те са по-ценни дори от протагонистите.
В Цукуру главният герой-ключ е Сара – първата жена, която Тадзаки заобичва истински и менторът, който го наставлява да поправи това, което е останало недоизказано и виси над душата и съдбата му. В известен смисъл тя е също толкова център на книгата, колкото самия Тадзаки или призрака на Широ, който е продиктувал последните шестнайсет години от живота на обичащия да твори гари безцветен мъж. Проблемът при нея не е точно сходен на този при цветните нишки от живота на Цукуру: просто диалозите ѝ са механични, неубедителни и лишени от типичния за ключовете на Мураками дълбочина и вдъхновение.
След като я нахраних толкова, лоша ли е всъщност книгата?
Не. Сама по себе си това е една що-годе читава книга. В контекста на способностите на Мураками обаче, нещата са зле. Лошото е, че японецът се радва на най-добър маркетингов подход и увеличена аудитория точно в момент, в който малко или много пресъхва. Лошо не заради хипстърски импулс от моя страна, защото това оказва допълнителен натиск върху него. Иначе е нормално – след толкова книги, сборници с кратки разкази и други произведения. Никой писател не е безкраен в идеите си и осъществяването им на листа.
„Безцветният Цукуру Тадзаки и неговите години на странстване“ е не повече от 2/5 (2.5/5, защото е Мураками). Сещам се за едно интервю, в което японецът отбелязваше как обича да редува романи и кратки разкази. Там той споменава, че в момента, в който му писне от дългата проза, насечените случки на разказите му опресняват идеите.
Може би е време отново да завърти шайбата след два поредни романа.
А на „Колибри“ добронамерено пожелавам другия път да минат още веднъж с редакторско око, защото има нужда.
(Под линия: наистина ми липсваше елемента на котките при Мураками – и отново се зачудих кога ли пък ще видим кучета като негови персонажи??)