Представям си я как танцува в чашката на цвете, как се носи в танго по някое горещо крайбрежие, как улавя падащи звезди и им дава имена. Представям си я как пише на покрива на някоя сграда с крака, висящи в пространството. Представям си я в жълто, крадяща с ръце от топлината на слънцето. Представям си я в зелено, крещейки силно срещу разпролетили се планини.
Тя е Надя Спасова. През 2007 година създава блога In Brief. По професия е финансист и дълго време се занимава с това. Казва, че в последните две години навлиза в по-технически среди. Обича всички цветове, в зодиите не вярва особено, но ако съди по невероятното си влечение към добрата храна, вярва в Телеца като вечна жертва на апетита си.
Това са oтговорите на последните въпроси, които съм й задала. Поставям ги, за да създам „по-реален“ образ за нея, извън всичките вселенски моменти, които сътворява. Не знам дали подсъзнателно не се обръщам към нея като към личен психотерапевт, който да ми отговори на всички безкрайни лутания, на онези въпроси, висящи без отговор в пространството, който да ми даде пречистващо хапче. Или пък да заключи най-после онези моменти, които все държа отворени, за да омагьосват.
В In Brief Надя оставя послания, води диалози, пречиства се, споделя и ти напомня – за чувства, светове и мечти, напук на целия все по-технологизиращ се и леко полудяващ свят. Разкрива ти онези емоционални лудости, които ти вливат сякаш кофеин във вените и си готов отново да скочиш в следващата история. Или да се върнеш в някоя предишна. Или отново да изживяваш единствената…
Защо реши да дадеш името In Brief на блога си?
Надя: Името дойде съвсем естествено при създаването на блога през 2007 г. Обичам краткото и стегнато писане, когато става дума за блогове, и това беше идеята за бъдещето на моя блог – накратко за онова, което ме вълнува. В някакъв момент го смених, но ми липсваше много кратичкото и лаконично In Brief. Така разбрах, че това е името и си го върнах.
До кого пишеш всички тези писма?
Надя: По-голямата част от писаниците наистина си имат конкретен адресат. Някои от тези хора се разпознават, други четат и си въобразяват, че се намират. Някои са адресирани към бъдещи герои, които мечтая да срещна.
Истината е, че пиша по две причини – установих, че така разбирам себе си по-добре; другата причина е, че много от тези “писма” съм написала с надеждата да бъда прочетена правилно от един конкретен човек, който така и не успя да ме познае наистина. В безсилието си започнах да пиша, защото той не можеше да ме чуе, а аз имах много за казване.
Любимо място за писане?
Надя: Ще е романтично да кажа “на терасата, с чаша кафе и гледката на изгрева”. Истината е, че най-често пиша, където ме свари мисълта. Живея в мансарда, често пиша, седнала на перваза на прозореца, с крака на покрива.
Любим момент от денонощието?
Надя: Неделна сутрин, когато слънцето прави зайче на стената през триъгълния прозорец, за който така и не успях да поръчам щора заради нестандартната му форма.
Силните или слабите моменти, присъствието или отсъствието, те вдъхновяват да пишеш?
Надя: И силните, и слабите, но най-вече отсъствието. Клише е, но много вярно, че щастието не пише. С малко изключения, емоциите, запечатани в блога ми, са основно свързани с липси. Класика.
Най-обичаните книги?
Надя: Обожавам Рей Бредбъри. Наскоро едно момче ме нарече book junkie и май това ме описва най-добре. Чета много и различни неща. В момента “Да четеш Лолита в Техеран”. Обичам да потъвам в чужди светове, които са толкова далеч от моя във всяко отношение. По същата причина ще спомена “Шантарам”, “Хиляди сияйни слънца”, “Ловецът на хвърчила” и малко встрани към една мечта за пътуване във времето – “Синухе египтянина”.
Какво липсва на действителността около теб?
Надя: Повече “малки” мечти. Плаши ме това, че хората най-често мечтаят за материални неща или за кариерни постижения. А човек е толкова по-голям, колкото по-малки и нематериални са мечтите му.
Има ли друго време, в което би искала да живееш?
Надя: Да. Обичам 60-те години и често ми се иска да мога да поживея за малко там като героите от онзи филм на Уди Алън “Полунощ в Париж”.
Кое е мястото, към което усещаш, че принадлежиш?
Надя: Не знам какво е усещането да принадлежиш. Имам едно силно и разтърсващо усещане – начинът, по който се чувствам на място, което ме заграбва тотално и никога повече не мога да спра да го липсвам. Наричам го усещане за дом. Най-силното ми усещане за дом не беше място, а човек. Плюс място. Ако трябва да сложа точка на географската карта – Португалия. Зуум ин – Синтра. Още зуум ин – една слънчева тераса на покрива на хотел, мек хляб, масло и мед по пръстите.
А кое принадлежи на теб?
Надя: Нищо не ми принадлежи. Ако оставим настрани вещите, принадлежи ми единствено решението с кой крак да стъпя на пода сутрин и дали да го направя с усмивка. Всичко останало може да се разпадне на съставни части за секунди. Нямам нищо освен себе си, но засега стига.
Кои са вълшебните ти случвания?
Надя: Най-вълшебните все още са очаквани. Иначе са ми се случвали хубави неща, но винаги са били в резултат на много труд, така, че не са вълшебни, а упорити случвания.
Вярваш ли, че зад случайните случвания има предопределеност?
Надя: Вярвам, да. Това е основната причина да съм позволявала да ми се случват всякакви глупости, защото съм вярвала, че трябва да значат нещо повече от чиста случайност.
Има ли случайности, оставили отпечатъци в мислите и душата ти?
Надя: Основно случайности са ме белязали. Самата аз съм случайна.
Може ли да се обича от разстояние? Каква е цената?
Надя: Болната ми тема. Обича се от разстояние, много се обича и много повече боли. Особено, ако се окаже, че от другата страна на разстоянието няма никого.
Цената? Безценно е. Приятно-страшно. Растеш и се разпадаш едновременно всеки път, когато общите ви пътувания завършват с два различни полета. Основната част от блога ми е точно това.
По-силно чувство от любовта?
Надя: Незабравянето. То не винаги е заради любов. Просто е незабравяне. И май е завинаги, за разлика от любовта.
Изпитваш непоносимост към….
Надя: Липсата на морални устои. Манипулаторите. Слабите хора, които оправдават неудачите си с “такъв ми бил късметът”.
Изпитваш дива страст към…
Надя: Пътувания, непознати, диви места, четене. Мечтая някой ден да зарежа всичко и да обиколя света с някого. С каравана. С колела и сърф на багажника.
Кои са думите, коите си казваш, когато ти е трудно?
Надя: “Мамкамумамкамумамкаму”.
Също така крещя към тавана “Защо?!!!?”. Понякога поплаквам. И после се захващам да реша проблема.
Смисълът на живота за теб?
Надя: Не знам още. Но едва ли е в нещо, което мога да напиша с думи.
Кои са моментите в живота, които са те сътворили такава?
Надя: Много чувствителен човек съм, твърде, твърде. С изкривено чувство за справедливост и очакване, че нещата винаги завършват добре и че хората са добронамерени същества. С доста заблуди живея, може би идват от твърде многото четене в ранните ми детски години. Абсурден идеалист съм. Много от моментите в живота ми е трябвало да ме научат, че съм на адски грешен път, но аз не мога да се откажа от заблудите си, защото са красиви. Имала съм много тежки и трудни моменти, но вярвам, че те са ме направили упорита, а инатът ми е пословичен. И не спирам да вярвам, че всичко ще е наред някой ден.
Твоите асоциации за всеки сезон:
Надя:
Пролет – Април, пролетта е април, моят месец, завързвам мартеницата си на клонче цъфнали череши. И жужене на пчели.
Лято – Прегорели августовски треви по хълмовете на Синеморец. Ожулено по коленете. Песъчинки, полепнали по бузите ми вместо лунички. Любов.
Есен – Трудно ми е. Разкъсвам се между цветни палитри и депресия. Липси и неслучили се телефонни разговори.
Зима – Дълъг път между дърветата, натежали от бяло. Снежинки по клепачите и уюта на топъл дом, пилешка супа. По снега скърцат два чифта обувки.
Снимка: Емилио Савов