Ако след коледните и новогодишните празници сте попаднали в плен на традиционния за този период спад в настроението, пробвайте да превъзмогнете тъгата с помощта на театъра. Ако желаете да захвърлите усещането за безпътица и да преоткриете света, в който властва смехът, подарете си посещение на „На тятър съм“ в Театрална работилница „Сфумато“.
Имах възможността да се порадвам лично на тази постановка на 10 януари и мога да ви уверя, че това е едно от най-хубавите неща, които съм гледал досега. Тук ще опитам максимално кратко да обобщя причините, поради които препоръчвам авторския спектакъл на Никола Стоянов, така че да не ви губя времето и да можете максимално скоро да си запазите билети за някое от следващите представления.
Снимка: Facebook страница на „На тятър съм“
„На тятър съм“ е повик. Повик за събуждане от един много дълъг сън, заради който все повече не ценим изкуството, защото го смятаме за демоде във високоскоростния (и повърхностен) свят на харесвания, споделяния и коментари в социалните мрежи. Повик да се отърсим от почти повсеместната болестна привързаност към всякакви мобилни устройства, които създават примамливо усещане за все по-голяма близост, докато в действителност малко по малко ни отнемат възможността да живеем тук и сега и да уважаваме труда и надеждите на близки или напълно непознати. Повик да бъдем хора, а не автомати, които могат да съществуват единствено и само в зони с постоянен интернет обхват.
„На тятър съм“ е урок. Урок за успеха, който неизбежно се появява, когато правиш нещо със сърце и влагаш цялата си любов в него минута след минута, ден след ден, седмица след седмица – т.е. когато страстта ти се превърне в начин на живот. Урок за търсенето на смисъла, когато привидно всяка надежда е изчезнала и обстоятелствата са изцяло срещу теб. Урок за смелостта да наричаш нещата с истинските им имена, без да се страхуваш от потенциалния гняв на по-висшестоящите от теб, и да остояваш позицията си на базата на определени ценности и правила.
„На тятър съм“ е любов. Любов към театъра, който има уникалната способност да създава светове и емоции току пред очите ни и така насочва вниманието ни върху наистина стойностното. Любов към изкуството като цяло, защото то не е лукс или никому ненужна вещ, а потребност, израз на стремежа ни за по-дълбоко разбиране на мистерията, наречена живот, и опознаване на самите себе си. Любов към ближния, независимо от възраст, пол, етническа принадлежност, социално положение, интереси и умения.
Дайте шанс на Алиса Атанасова, Лилия Гелева, Стефан Димитров, Веселин Петров и Велизар Емануилов – петима млади актьори с крещящ талант, които с отдадеността и положителното си излъчване не само вдъхновяват, а лекуват.
Докато устата не ви заболи от смях!
Източник на заглавното изображение: Facebook страница на „На тятър съм“.
