Тихият пролетен дъжд
звънна над моята стряха,
с тихия пролетен дъжд
колко надежди изгряха!
Николай Лилиев
Нежна, докосваща най-тънката струна на романтичната душа. Такава е поезията на Николай Лилиев. Леещо се като съвършена песен, след която не ти остава да кажеш нищо повече, творчеството на поета заслужено се нарежда сред шедьоврите на българската литература.
Днес, 26 май 2015 г., се навършват 130 години от рождението на Лилиев. Той е роден в град Стара Загора в семейство на потомствени учители, но остава сирак още като малко дете. Тежкият му живот отключва най-чувствителните кътчета на таланта му, благодарение на който с лекота изважда наяве съвършенството на българския език.
Освен отпечатък върху родната поезия, Николай Лилиев оставя такъв и върху развитието на театралната култура в България. Особено положително влияние оказва върху драматургията у нас. В театралното си дело Лилиев привлича на своя страна най-добрите преводачи в България по онова време и успява да ни „подари” огромна част европейската класическа драма – Уилям Шекспир („Сън в лятна нощ“, „Ромео и Жулиета“, „Крал Лир“), Пиер Корней („Сид“), Хуго фон Хофманстал („Електра“), Виктор Юго („Ернани“), Алексей Толстой („Цар Феодор“).
Николай Лилиев е най-чистият и докосващ български лирик, а творчеството му, като буря от нежни чувства, въздейства по категоричен начин и до днес.
Тихата бащина стряха!
Тамо шумяха някога тъмни лози;
своята тайна мълвяха,
сякаш не бяха,
сънни брези.
Вечер, в пустинни градини,
думи невинни
ронеше ясна луна.
Слушаха, ден не видели,
чисти и бели,
бели сърца, в тишина.
Още зори не зорили,
гаснем немили
с първите златни лъчи.
И сред пустиня безбрежна,
плаха и нежна,
моята песен звучи.
