Запознайте се с Никол Андонова – млада, чаровна, упорита и много бърза. Изключително талантлива състезателка. Една от младите надежди в леката атлетика у нас, носителка на множество отличия от национални и международни първенства. Първоначално започва да тренира акробатика, почти откакто е проходила, по думите на майка ѝ. А едва на 5-годишна възраст официално вече е част от отбора. А на 11 години завоюва първия си медал – сребърен – от националния шампионат по акробатика. Редица от обстоятелства предопределят бъдещето ѝ в този спорт и тя все по-често се отправя към залата по лека атлетика. И успехите не закъсняват. През февруари 2016 г. в зала „Добротица“ в Добрич прави дубъл – на 60 м (7,89) и на 60 м с преп. (9,14). През пролетта дубълът се превръща в требъл – на шампионата в София при девойките под 18 години е шампионка на 100 м (12,22), на 100 м с преп. (14,34) и с щафетата 4х100 м с клуба си Европул. Нейният треньор – Петър Райков решава да я пробва и на женските препятствия при старшата възрастова група. Справя се великолепно – златен медал с 14,78 сек! През следващата година постига нов национален рекорд в дисциплината 100 метра с препятствия на Световното първенство до 18 години в Найроби, Кения. С този резултат тя подобри 27-годишният национален рекорд за възрастта си в тази дисциплина.
“Спортът е моето ежедневие. Не знам какво е да не спортуваш. Дори не знам какво да правя, когато нямам тренировка. Не умея да си губя времето.” – казва Никол.
И определено не губи време, а пише истории на лекоатлетическата писта!
Здравей, Никол! Ти си на 19 години, а вече си изминала един дълъг път в света на спорта. Ще те върна към началото на твоята кариера. На каква възраст започна да тренираш акробатика и кой или какво породи в теб любовта към този извънредно атрактивен и красив спорт?
Никол: Здравейте! Започнах да тренирам акробатика почти откакто съм проходила, по думите на моята майка. Брат ми тренираше акробатика и с родителите ми ходихме да го водим на тренировки. Оттогава постоянно бях в залата. Когато станах на около 5 годинки, официално вече бях част от отбора. Не знаех какво представляват другите спортове, но това което виждах много ми харесваше. Големите играеха красиви съчетания, имаха прекрасни костюми, а най-голямото удоволствие беше скачането на батута. Първоначално това бе причината да се влюбя в този спорт.
Извоюваш своя първи медал в акробатиката едва на 11-годишна възраст от националния шампионат. Как се почувства след големия успех?
Никол: Това беше едно доста вълнуващо състезание, изпълнено с много емоции. Вече бях участвала на едно държавно първенство, но останах извън медалите. Следващата година участвах заедно с брат ми като смесена двойка. Той вече беше име в акробатиката и всъщност се чувствах много специална да бъда негова партньорка. Мечтаех за този медал отдавна. И независимо, че беше сребърен, за мен беше равностоен на златен. Това беше първият ни семеен медал. Сега като се замисля – и последен.
През 2012 г. се разделяш с този спорт. Каква беше причината?
Никол: 2012г. започнах да тренирам с нови партньорки. Въпреки успешния за нас сезон – златни медали на международния турнир и на държавното първенство – нещата между нас като екип не се получиха. Основната причина беше, че моите цели и целите на партньорките ми доста се разминаваха. Не успяхме да се напаснем една към друга и подготовката ни не вървеше особено добре. Затова и решихме, че след края на състезателния сезон ще прекратим общата си работа. Но за съжаление след това треньорът ми не успя да ми намери нов партньор и тренирах индивидуално. Но в акробатиката няма как да се участва индивидуално на състезания, което предопредели бъдещето ми в този спорт.
През следващата година ти все по-често се отправяш към залата по лека атлетика. Кой те откри за спринта и препятствените бягания?
Никол: През 2014 г. за държавното първенство се подготвях за многобой. Тренирах отделните дисциплини и известно време преди състезанието, треньорът ми установи, че резултатите, които показвам на препятствия са прилични и ще мога да се класирам за медалите. Тогава решихме, че ще участвам на препятствия и на по-дългия спринт – 200 м. Анализирайки постиженията, преценихме, че за в бъдеще ще бягам по-късия спринт, т.е. на 60 м и 100м, тъй като имам бърз старт.
Какво ти хареса в този спорт и те запали да продължиш в него?
Никол: Харесва ми това, че има огромно разнообразие в тренировките, всеки ден правя различни неща, които не ми омръзват. Харесва ми и това, че на състезание мога да участвам не само на препятствия, но и да опитвам други дисциплини. Няма строги ограничения. Опитваш и преценяваш дали дисциплините ти допадат, дали са ти по вкуса и разбира се понякога си плащаш за грешките.
Разкажи ни какво се случи на първия си старт?
Никол: Беше в залата в Добрич. Уговорката ни с треньора беше да участвам в щафета. Не бях тренирала. Стъпвайки в залата, реших, че мога да опитам и трибой. Не знаех какво ме очаква. Дисциплините бяха 60 м гладко бягане, скок дължина и любимото на всички – 600 м. За първите две дисциплини не помня как минаха. Знам, че бях много притеснена преди 600 м, тъй като дотогава не бях бягала такава отсечка. Не знаех как трябва да тръгна. Но съотборниците ми ме успокоиха. След като стартирах, тръгнах доста смело, поведох бягането. И накрая едвам го завърших. Но пък си беше готино тръгване.
Кое беше първото ти голямо състезание и как се почувства сред най-добрите в тази дисциплина?
Никол: Първото ми голямо участие беше на Олимпийския младежки фестивал в Грузия през 2015 г. Най-силно впечатление ми направи организацията на този голям форум. Придвижвахме се с конвой навсякъде, заради нас спираха движението, спяхме в Олимпийско селище и бяхме събрани най-добрите състезатели от отделните спортове. Успях да създам много ценни контакти и се чувствах добре сред другите спортисти. Разбрах, че нямам предстартова треска и многото публика по-скоро ме вдъхновява, отколкото да ми пречи. Това са ценни уроци.
През февруари 2016г. в зала „Добротица“ в Добрич направи дубъл – на 60 м (7,89) и на 60 м с преп. (9,14). През пролетта дубълът се превръща в требъл – на шампионата в София при девойките под 18 години си шампионка на 100 м (12,22), на 100 м с преп. (14,34) и с щафетата 4х100 м с клуба си Европул. Твоят треньор решава да те пробва и на женските препятствия при старшата възрастова група. Справяш се великолепно – златен медал с 14,78 сек! Какво искаш да споделиш за тези победи и на какво се дължат успехите ти, кои твои качества ти помагат най-много?
Никол: Успехите ми се дължат на продължителната и усилена работа съвместно с моя треньор. От акробатиката имам много добра обща физическа подготовка, но благодарение на треньора ми работим върху подобряването на техниката ми на препятствия. Резултатите ми не са лоши, но съвсем не ме задоволяват. Имам високи цели.
През следващата година успя да постигнеш нов национален рекорд в дисциплината 100 метра с препятствия на Световното първенство до 18 години в Найроби, Кения. Можеш ли да сравниш това състезание с някое друго, на което си била до момента?
Никол: Не смятам, че бих могла да го сравня, с което и да било друго първенство, дори да е от същия ранг. Още преди да замина за кенийската столица, знаех за какво отивам. Знаех, че там е мястото, където ще поставя този рекорд. Бях готова за него. И да, успях! Неповторими емоции. Но това не е единствената причина, поради която това състезание остава неизмеримо с останалите. Фактът, че за първи път преминах границите на Европа, че се докоснах до един много различен свят и споделих това преживяване с моите съотборници и приятели, ме прави много щастлива.
Родителите ти стоят със сигурност плътно зад теб, какви съвети ти дадоха преди да заминеш?
Никол: Както всички родители, така и моята майка беше много притеснена. Беше потърсила информация във всички възможни сайтове за Кения. Маларията, жълтата треска и различната кухня бяха най-основното ѝ притеснение. Бях получила строг инструктаж какво да не ям и да не пия. Освен да се прибера здрава, съветът ѝ беше да изляза спокойна на пистата и да си направя бягането. Така и стана.
В кенийската столица зае 12 място в крaйното класиране на Световното първенство. Какво е чувството да се бориш за медалите с най-добрите в света?
Никол: Неописуемо. Само мисълта, че загряваме на един стадион, че излизам на старт заедно с тях и заставаме рамо до рамо на пистата – това не може да се опише. Усещането е страхотно. Успях да направя анализ на какво ниво реално съм аз, тъй като в България няма особено голяма конкуренция. Имаш усещането, че си много добър и когато излезеш на такова първенство, разбираш, че имаш още много работа за вършене.
Кое те впечатли най-силно в тази страна и какво трябва да се види в Кения?
Никол: Не бих казала, че успяхме да видим много от Кения. Не ни позволяваха да излизаме свободно – само с организиран транспорт, тъй като там е доста опасно. Има грабежи, даже убийства. Страната няма стабилно управление. Повечето ми впечатления са от историите на китайците, с които се запознахме. Най-интересно ми беше, когато разказваха за традициите си. Как успяват да живеят в два свята едновременно – в свят, изпълнен с древни традиции, които в днешно време звучат като мит и в свят с модерна технология. Погледнато отстрани – всички са бедни, едвам са си намерили убежище, нямат вода, но въпреки това вървят с модерен телефон в ръка. Скъп спомен от там ми е една ръчно нанизана гривна с името ми и с флаговете на България и Кения.
И тази година откри с отличие. Грабна бронза в старта на 60 м. , като успя да се пребориш с конкуренцията и финишира с време 7,89 сек. Какво означават за теб победите?
Никол: Първото ми състезание за сезона беше т-р “Академик”. Там стартирах с жените. Като за първи старт не беше зле. Тазгодишните победи са едни от най-хубавите, защото имах силна конкуренция. Може би без нея нямаше да успея да покажа същите резултати.
Кое е най-голямото предизвикателство, с което предстои да се сблъскаш през 2019 година?
Никол: В спорта може би това ще са нормативите за големите състезания.
Полагаш толкова много труд, а наградите ти са многобройни, но зад всеки успял спортист стои всеотдаен, сърцат треньор, който не спира да вярва в него. Кой е твоят треньор и кое е най-важното, на което те научи?
Никол: Треньорът ми се казва Петър Райков. Той е човекът, който ме запали по атлетиката. Той е човекът, с когото вървим по обща пътека и съвместно постигаме целите си – той – да стане Голям треньор, а аз – да стана голям състезател. Най-важното, на което ме научи, е да следвам целите си, да не свеждам глава, да намирам решения и да остана Човек. Да бъда себе си.
Какво е за теб спортът?
Никол: Спортът е моето ежедневие. Не знам какво е да не спортуваш. Дори не знам какво да правя, когато нямам тренировка. Не умея да си губя времето.
Освен този, в който се състезаваш, харесваш ли други спортове? Използваш ли някои дисциплини за удоволствие, за част от подготовката?
Никол: Харесвам много спортове – спортна гимнастика, фигурно пързаляне, художествена гимнастика. Както е видно, все спортове свързани с артистичност. Да не забравяме, че първата ми любов все пак е акробатиката. Всичко, което правя е свързано с подготовката ми. Или поне това е основното оправдание, когато реша да се гмуркам. Това е една от последните ми страсти.
Може ли спортът да лекува освен тялото и душата?
Никол: Бих казала, че спортът дори повече лекува душата. Когато не съм в настроение или съм притеснена, отивайки на тренировка, забравям за всички тези негативни емоции. Спортът кара човек да се откъсне от реалния свят и да се пренесе в друг – без излишно напрежение и доста по-вълнуващ. На мен ми действа пречистващо. Прекрачвам лимитите си и се чувствам прекрасно от това.
Кажи нещо за любимите ти занимания?
Никол: От известно време започнах да се гмуркам професионално и това много ми харесва. Освен че е много приятно, развива дишането. В общи линии – любимото ми самотно занимание. Няма смисъл да споменавам залата по акробатика. Обикновено там правя съчетанията, които изпълнявам най-често на благотворителни концерти.
Как си почиваш и въобще остава ли ти време за това?
Никол: Рядко ми остава време за почивка. Но когато ми се отдаде възможност, го използвам пълноценно. Излизам с приятели, ходим на кино и се забавляваме. Обожавам, когато успеем да се съберем цялото семейство и си подарим почивка в някое райско кътче.
Какви са мечтите на Никол Андонова?
Никол: От малка мечтата ми е да надмина постиженията на брат ми Тони, който се класира четвърти на Световното първенство по акробатика. Тази мечта още не е постигната, но не съм се отказала от нея.
Колко бързо е бързо за теб?
Никол: Това е много труден въпрос. В ежедневието ми съм бавна. Не обичам да бързам, макар че често ми се налага. Колко бързо е бързо за мен? – да стана в 7:25 и 7:30 вече да съм в час. Май не е много бързо, но… това е положението.
Как виждаш себе си след 10 години?
Никол: Надявам се като успял спортист и човек. С прекрасно семейство на прекрасно място – в Олимпийското селище на Лос Анджелис.
Твоето пожелание към читателите на TrueStory.bg?
Никол: Пожелавам им най-вече да не се отказват от мечтите си, да бъдат здрави и да вървят уверено напред. Да бъдат добри хора и да не спират да четат TrueStory. Да вярват в истинските истории.
Снимки: Личен архив
