В нощта на 26-ти септември в „Театър София“ седях на осми ред и се питах: Има ли ясно определено добро и още по-видимо разпознаваемо зло? Но нека се върнем в самото начало на пиесата.
Група актьори, облечени в автентични за мястото на действие костюми, разиграха постановката “Нощта на 16-ти януари” по текст на Айн Ранд. Действието представляваше съдебно дело, по време на което цялата публика се опитвахме да установим дали подсъдимата е виновна за убийството на бизнесмена Бьорн Фокнър или не. Вече ви звучи като клиширан сапунен разказ със сложни за произнасяне имена. Така си мислех и аз, докато чаках, наредена на опашката за тоалетната по време на антракта. Само че докато през първата част светът се делеше на черен и бял, през втората разбираш, че това далеч не е така. Или поне не и на този свят, на който живеем.
Една впечатляваща част от спектакъла беше, че публиката бе въвлечена в постановката. При пристъпването си в залата, всеки зрител получи по втори билет с номер и по този начин автоматично участваше в томбола за вземане на съдебни решения. И така, преди започване на пиесата на случаен принцип се избраха 12 съдебни заседатели. За всеобщо щастие, аз не бях от избраните, но за мое лично – късметът се усмихна на мой познат. Човек, който познавах от близо 10 минути, но ето, че съдбата си знае работата.
От представителите на народа зависеше дали подсъдимата гражданка е виновна или невинна, дали е убила богаташа Х или не – с две думи дали е добра и може да си ходи или е зла и ще й покажат от къде изгрява слънцето. В залата влизаха човек след човек, за да свидетелства и да разкажат какво знаят, а народните представители, както сигурно и всеки в залата, се опитваше да доловят човекът лъже ли или не. Аз търсех не само логиката в показанията им, но и някакви малки подсказки, за да хвана на тясно убиеца преди края на развръзката.
Трябва да призная, че се усещаше как всеки от тях имаше свой маниер, характер и живот зад репликите, които изричаше. Актьорите бяха толкова автентични сами по себе си, че по едно време си мислиш дали леличката, която дойде, наистина не е прислужница и сега са я привикали да свърши и това за има няма 15-20 минути. След излагане на показанията на всеки от тях идва ред и за тежката дума на съдебните заседатели – вярваме ли, че прислужницата на покойния бизнесмен казва истината или лъже? Убедена съм, че всеки в залата беше приготвил своя отговор и сверяваше чувството си за справедливост с отговорите на журито. Малко по малко всеки човек, който влизаше за показания, разкриваше своята история и добавяше по частица към общия пъзел, а именно – какво, аджеба, се е случило в нощта на 16-ти януари, когато е намерен мъртъв бизнесменът с много истории и неизвестно лице? Както вече споменах, след антракта вместо нещата да се изяснят малко от малко, те само се замотаха повече.
Вариантите за смъртта на човека бяха два – той или беше убит, или се беше самоубил. Постепенно разбираш развоя на събитията, но в съзнанието ти изниква нов въпрос: “Въпреки всичко, аз подкрепям ли тези хора?”. Вече ти е ясно кой какво е направил в онази нощ и като цяло в живота си досега, но все още не можеш да определиш кой е прав и кой е крив. Някакси възникват много повече фактори в главата ми, отколкото съм си мислела на опашката за тоалетна час и половина по-рано. Нека ви разкажа какво минаваше през ума на един от съдебните заседатели през тези последни секунди, когато трябваше да реши коя лампичка да натисне – зелената или червената, тази на подкрепа на подобно поведение или тази, дето слага въжето на подсъдимите.
Младежът на една от седалките разделя хората в съдебната зала на два типа – тези, които защитават реда и тези, които нарушават правилата. Той разказва, че първият тип искат да имат чисто име пред народа. Това биват хора, които не винаги са широко скроени, които са ги учили, че това е правилно, а другото не е, които в името на справедливостта, заемат ролята на Господ и се считат за оправдани пред света и обществото.
Вторият тип обаче са другата крайност – те си знаят, че са лоши. Те си лягат вечер и не ги е страх от утре, защото знаят, че не се водят по правилата – те вече са ги забравили отдавна, но сърцето им е пълно. Бунтари по душа е определението, което, според този съдебен заседател, им приляга повече от “невинен” или “виновен”, които държавата предлага. Той самият подкрепи онази страна, която вярва във висшия идеал, а не в наложените от обществото норми.
Дали по същите причини или по други съображения, така гласуваха и по-голямата част от останалите съдебни заседатели? А, ти кого би подкрепил? Напиши ни мнението си в коментарите, но не пропускай да го свериш, след като изгледаш пиесата в „Театър София“ на 8 ноември, 19:00 ч. Вече знаеш, че постановката не е за изпускане, все пак е играна и на Бродуей през 30-те.
