13 ноември 2015 г., петък, малко след 21:00 ч. Париж кипи от живот. Хората обикалят улици и заведения с приятели в края на работната седмица. Говорят си, забавляват се, смеят се, наслаждават се на свободата да правят нещата, които обичат. Никой от тях не подозира, че само след няколко минути Париж ще бъде бъзвъзратно променен и облян в кръв.
Кошмарната нощ започва с три експлозии непосредствено пред „Стад дьо Франс“, където футболните отбори на Франция и Германия играят приятелска среща. Минути по-късно следват стрелби и експлозии в концертна зала „Батаклан“, ресторанти и барове. Трагичната равносметка: 130 убити, стотици ранени, хиляди скърбящи, милиони шокирани и разгневени.
Най-кървавото място тази вечер е зала „Батаклан“. Когато атентаторите влизат, там се провежда концерт на американската рок банда Eagles of Death Metal. Билетите са разпродадени докрай, 1 500 души слушат музиката, която искат да слушат точно на това място точно тази вечер. Осемдесет и девет от тях стават жертви на въоръжените фанатици, а други 99 са откарани в болница в критично състояние.
Сред жертвите в „Батаклан“ е 35-годишната Елен Лейри, съпруга на Антоан Лейри и майка на сина им Мелвил, който по това време е едва на годинка и седем месеца. Новината за смъртта на Елен преобръща живота на Антоан из основи: той губи любимата си, а синът им губи майка си. Завинаги.
В „Няма да получите омразата ми“ („Ciela“, 2016, превод от френски език на Паулина Мичева) Антоан Лейри представя своята кратка, но брилянтно написана и мъдра изповед. В по-малко от 80 страници съкрушеният съпруг и баща описва събитията от фаталната вечер на 13 ноември 2015 г. и последвалите мрачни дни на почти невъзможна адаптация към живот, в който семейство Лейри е с един член по-малко.
„Единственото, което има значение, е, че Елен вече не е тук. Автомати, куршуми, насилие – всичко е просто шум на заден фон за истинската драма, която е единствено важна за мен. Отсъствието.“
Няколко дни след атентатите в Париж Антоан публикува емоционално и пределно искрено послание във Facebook, насочено към онези, които му отнемат Елен – писмо, в което всяка дума носи непоносима болка и тъга, но и така нужните капки надежда за едно по-светло бъдеще.
„В петък вечерта вие откраднахте живота на едно изключително човешко същество – любовта на живота ми, майката на сина ми. Но няма да получите моята омраза. Не знам кои сте и не искам да знам, вие сте мъртви души. Ако Богът, в чието име убивате сляпо, ни е създал по свой образ и подобие, всеки куршум, забит в тялото на жена ми, вече е рана в неговото сърце. Затова няма да ви направя този подарък и да ви намразя. Вие искате точно това, но ако от гняв отговоря с омраза, ще се предам на същото невежество, което ви е направило такива, каквито сте. Искате да ме е страх, да гледам с недоверие съгражданите си, да жертвам свободата си за сигурността? Загубихте. Играта продължава.“
Сравнително краткото послание прераства в книга, в която Антоан Лейри разказва история, която просто чака да бъде разказана. „Няма да получите омразата ми“ е протест срещу всякакъв вид омраза, екстремизъм и насилие по целия свят. Това е документ, който по един изключително интимен начин показва катастрофалните последици от терористични атаки и войни, които новинарските емисии свеждат до голи цифри и към които сякаш привикнахме.
„От разстояние човек винаги остава с впечатлението, че преживелият някакво бедствие е герой. Знам, че не съм. Бях поразен от ръката на съдбата, това е всичко. Тя не ме попита какво мисля по въпроса преди това. Не пожела да разбере дали съм готов. Дойде да вземе Елен и ме принуди да се събудя без нея.“
„Няма да получите омразата ми“ обаче е много повече от бунт срещу крайните идеологии, всяването на омраза и постановяването на присъди със силата на оръжието, без право на обжалване. Книгата е възхвала на любовта, красотата, романтиката, семейството и живота, призив към всички нас да ценим всеки миг от живота си, да сме благодарни за хората, които обичаме и които ни обичат, и да продължаваме да се борим въпреки бруталните удари на съдбата.
„С изстрелите на своите автомати те разбиха на парченца пъзела на нашия живот. И дори след като го наредим отново, парченце по парченце, той никога вече няма да е същият. В картината ще липсва някой, ще бъдем само двамата, но все пак ще усещаме целия образ. Тя ще бъде с нас, невидима, но ще бъде. Ще откриваме присъствието й в очите си, в радостта ни, разпалвана от нейния пламък, във вените ни, по които ще текат сълзите й. Никога не ще се завърнем към предишния си живот. Но няма да изградим живот, основан на омраза срещу тях. Ще продължим със своя собствен живот.“
В центъра на „Няма да получите омразата ми“ откриваме силата на човешкия дух, способен да преодолява на пръв поглед непреодолими препятствия. На всяка страница отеква убеждението на преминалия през Аушвиц психотерапевт Виктор Франкъл, че човек не може да контролира какво ще му се случи, но може да избере как да отговори на предизвикателствата, които му предлага животът. Въпреки че някои ще намерят привидното му хладнокръвие за странно в такъв тежък за него момент, Антоан Лейри подчертава, че нито е забравил смъртта на любимата си, нито е простил на тези, които са му сторили това зло, нито някога ще го направи. Какво ще постигна, ако на омразата отговоря с омраза, пита Антоан. Отговорът му: нищо освен саморазрушение и умножаване на страданието. Колкото и да не иска да повярва, че случилото се е истина, колкото и да го боли, Антоан избира пътя на борбата. Той поема своята отговорност като баща на един прекрасен син, който се нуждае от любов, топлина и подкрепа, за да изживее пълноценно своя живот – дори и при незаличимото отсъствие на жената, дарила го с този живот.
„Притискам го към себе си, задържам го между краката си, за да ме почувства, за да ме разбере. Прекарал е девет месеца вътре в майка си, вслушвайки се как живее тя, ударите на сърцето й са били ритъмът на дните му, движенията й са били неговото пътуване, думите й – музиката на неговия зараждащ се живот. Искам да чуе, долепил ухо до гърдите ми, как моят глас изрича скръбта ми. Искам да почувства как мускулите ми се напрягат под тежестта на този момент. Искам ударите на сърцето ми да го уверят: животът продължава.“
