Обичам да виждам възрастни двойки, хванати за ръка. Старец и старица, с преведени от годините рамене, с вехти шапки, от които лъха усещане за вечност, със сиви пуловери и колосани яки. Вървят, сгушени почти един до друг, а есента се разминава с тях и сякаш прави реверанс от уважение. Гласовете им са тихи, избягали са от шума на града и от суетата на младостта. Имат си своите малки ритуали, около които гравитира ежедневието им: да прочетат новините сутрин, следобед да си направят чай, да звъннат привечер на децата, да отидат в неделя на сладкарница… Винаги рамо до рамо, сплели пръстите на ръцете си. Прекалено млада съм, за да знам какво се случва през десетилетията с любовта. Но знам едно – красиво е, когато там, в края на пътя, сред златната есен, тя изглежда като привързаност и уважение, като неизменна част от света, без която не можеш да си представиш как би изглеждал животът ти…
Обичам истории за стари приятелства. От детинство. С куп лудешки спомени, в които не си имал нищо друго, освен безкрая, пълен с мечти. Бил си малък, устоите на личността ти тепърва са се изграждали и ако не са били точно тези другарчета до теб, може би нямаше да бъдеш човека, който си днес. Тогава не си го осъзнавал. Не си излизал от вкъщи, за да риташ топка, да обикаляш по пещери, да си говориш за фантастични книги и да слушаш музика на стар таван, представяйки си, че един ден това ще са онези основополагащи спомени в ума ти, към които ще се връщаш с усмивка и топлота. И когато пак се съберете – след години – вече с кариера, семейство, грижи, ипотеки… ще си припомняте лудориите и за миг пак ще сте онези деца, тичащи в безгрижието на лятото – с ожулените колене, с блясъка в очите…
Обичам онези мигове, в който срещаш някого. И разбираш. С цялата си душа усещаш, че той е на твоята вълна, че е твоят тип човек. Защото не си даваш сметка как минава времето, когато сте заедно. Когато прескачате от тема в тема и неусетно вечерта се е преполовила, докато сте обсъждали космически идеи и малки ежедневни радости. Не ти се тръгва след подобна среща. Защото сърцето ти вече си е у дома…
Обичам историите на моите приятели, които откриха своите половинки и малки детски стъпки вече щъкат в домовете им. Обичам да слушам как са почувствали, че това ще е човекът, с когото искат да прекарат остатъка от живота си. Как в един момент времето е спряло и просто са знаели – някой блещука по-ярко в тълпата. Твоят човек. Тегли те към себе си като пътеводна светлина. И тогава вече не е страшно. Нишката на живота може да продължи да се тъче, да се търкулват сезони и години и да дойде онази есен, в която – стари и преведени под тежестта на времето – вървите към сладкарницата в познатия квартал…
Обичам истории, в които има смисъл. Които дават пример. И те карат да вярваш, че все още има нещо хубаво, останало тук, в това жестоко време, което те кара да загърбиш истински важните неща и да се превърнеш в материалист и егоцентрик. Обичам истории, в които има топлина. И светлина. Защото вярвам, че само чрез тях имаме шанса да растем – като личности и като хора, точно такива, каквито трябва да сме – с големи сърца, пълни с любов, благодарност и красиви спомени…
Водещо изображение: https://unsplash.com, Photo by Alvin Mahmudov