Предишните тайфуни се вихриха главно из Канто (сиреч, токийския регион) и Кюшу (по-южните територии). Тази вълна на скофтване на времето обаче ще удари и Кансай, затова използвам намусения понеделник, за да се отправя на пътуване от Осака до Кобе. Вторник и сряда обещават безумни бури, в които по-скоро ще гледам да се кефя на дъжда от уюта на апартамента си.
Първото нещо, което ме изненадва, е цената – излиза ми по-евтино да отида от нас до Кобе, отколкото от нас до центъра на Осака (370 йени за Кобе, 460 за центъра). Това се дължи на един полезен за мен факт: влаковете около мен се обслужват от Hankyu Railway, които са известни с достъпните си тарифи. Ако цъкнете тук ще видите цялата карта на Hankyu – от моята част по оранжевата линия (Ishibashi) до края на синята линия (Sannomiya) е едва петдесетина минути с едно прекачване.
Пристигам в града насред неприветливо, сивеещо време. Първата цел е пристанищната част на Кобе, която е и най-известното нещо в града. Погледната от определен ъгъл, горната част на Port of Kobe сградата ми мяза на нищо повече от облепена в червени рамки сладоледена фуния. В пълен ръст – и особено на фона на това небе, тя всъщност изглежда леко зловещо за някои, може би. На мен ми харесва и така. Има нещо крехко и нежно в архитектурното ѝ тяло, честно казано.
Около пристанището се навъртят и ето такива симпатични бусчета, около които пък на свой сред пърхат служител(к)и в моряшки униформи. Гледам да не съм прекалено нахален, затова не ги тормозих за снимки. По-интересни са ми архитектурните особености в района. Много неща могат да се кажат за японците, някои от тях преиначени от интернетаджийската обсесия с Weird Japan. За мен едно от по-възхитителните неща из местата, където съм бил тук, са именно сградите и подхода на японците към тях.
Всичко е симпатично хубаво, но за мен най-очарователните места са тези, където може да усетиш реалният пулс на града и неговите жители. Един добър пример за такова място в Кобе е Китайският квартал. Правопротивоположен на сивотата на пристанището, той приютява амалгама от цветове и добавя към нея къде познати, къде непознати миризми от множеството щандове за храна, разположени по протежението на главната улица. Посрещането е гарантирано от ето тази симпатична порта.
Вметка: ако искате да видите снимките в по-голям размер, ето линк към галерията.
Понеже е почивен ден, има немалко хора…като за Кобе, вероятно. Свикнал съм с гмежта на Осака и виковете и шумът тук не ми пречат. Даже напротив, успокояват ме в сравнение с това, което се случва из центъра на Осака (за Токио не искам и да знам). Търговците са изложили на показ вкусотиите си и кулинарният фестивал е в разгара си. Ако не си скелет с ограничена вместимост на клетия ти стомах като мен, лесно можеш да изпукаш 3000 йени++ (грубо казано към 30 долара) и да не можеш да се помръднеш след това. А и как да не го направиш при ето такива гледки:
За мой кеф намирам магазин с китайски чай такъв, какъвто трябва да бъде… но за жалост цените са малко извън текущия ми бюджет в очакване на следващата стипендия. След като вече знам колко евтин ми излиза билета обаче, си заплювам мястото за скорошно посещение.
В центъра на пазара е положена една павилионоподобна конструкция, около която текат дискусии, цъкане по смартфони, някоя и друга свалка или накратко – пъстротата, която така харесвам в градската среда където и да е по света.
Свивам към централната шопинг улица, която е със стандартни параметри за тукашните – дълга, обсипана с магазини от всякакъв тип – от втора употреба камери и обективи, през елегантно изработени кимона, до примамливи (но не и с цените си, за жалост) плодове. Изтокът среща Запада по интересен начин при ето този сблъсък между известното телешко от Кобе със… Спайдърмен:
Въртя се малко из относителната гмеж (ако съдим по софийски стандарти, но не и тукашни), и наблюдавам околностите. Естествено, няма как да пропуснем камео появата на любимия ми тип японки (които споменах и в предишен пост) – тотално неадекватно ходещи на високи токчета. Гледката на клетите им глезени и люшкащата се походка няма да ми омръзне и все още не мога да реша дали изпитвам възхищение, че не са си изкълчили нещо досега, или просто жал за състоянието на краката им.
Мотая се още малко безцелно с посрещналите ме домакини, които са ми донесли най-нужното нещо от България – буркан лютеница (!!), и след това се закачам за гарата в обратна посока. Осака ме посрещна още по-намусена от сутрешното ѝ помътняло, недоволно небе, но гледам да не ѝ се сърдя. И аз да очаквам тайфуни, и аз няма да съм особено възхитен. Взимам си една „руска сладка“ по пътя, каквото и да означава това за японците, и пристигам в нас точно преди дъждът да започне да плющи безмилостно.