Нещо ново и вълнуващо се задава на хоризонта. То се случва благодарение на две млади, вдъхновяващи и амбициозни дами – Петя Петкова и Доника Боримечкова. С проекта си Human Power те успяват да видят красивото отвъд разрухата и да дадат нова отправна точка за мирогледа на страничния наблюдател. Изоставени сгради, които са имали високо обществено значение в миналото, а днес са се превърнали в руини, се изпълват отново с живот пред обектива и търсещия красивото поглед на Петя и Доника. Интересна симбиоза се получава между тях – Петя, самоук фотограф, и Доника, любител модел, а в центъра на Human Power е двойнствената природа на Човека – като Творец и Разрушител. Можете сами да се уверите като погледнете кадрите и прочетете историите, които те разказват, в сайта – humanpower.eu и фейсбук страницата на проекта.
Кой стои за проекта Human Power?
Петя: Аз, като уеб дизайнер, един софтуерен самурай на предния край (смее се)… И двете сме в сфери, които нямат нищо общо с това, което показваме на снимките. Изкуството присъства в същностите ни и се опитваме да предадем страстта и радостта си от това да творим.
Доника: Зад Human Power стоим ние – Петя и Доника. Петя е уеб дизайнер, софтуерен самурай, а аз съм психоаналитик, много живо въвлечен в света на изкуството въобще – аз съм танцьор, изключително много обичам движението и динамиката на човешкото тяло.
Разкажете ни повече за идеята – откъде дойде вдъхновението за подобен тип занимание?
Петя: Не смея да отговоря на въпроса, защото има много смешни истории зад себе си.
Разкажете някоя смешна история.
Доника: Ето например една. Миналото лято, август месец, Петя сподели, че в обектива ѝ попадат все изоставени сгради. Сгради, надраскани с графити, носещи не толкова красивите следи на човешка намеса. Но й се иска да снима хора, а сякаш не се получава. Предложих да снимаме на другия ден на мястото, където тичам. И да опита да снима Човек в такава среда.
Петя: Всъщност това беше първата ни такава сесия. На изгрев!!!
Доника: И тя се получи. Оказа се, че двете заедно работим много добре и успяваме да покажем точно тази есенция, живота на сградата, когато тя е била жива, обитавана и използвана по предназначението, за което е била създадена. Имаме история там. След едночасовото въргаляне в прахоляк, отнякъде са появи един клошар с един галон вода, остави ни го и каза: „Момичета, ако имате нужда.” С цялата си искреност и желание да помогне… И така започна идеята за Human Power всъщност…
С какви предизвикателства се срещате и какъв обществен отзвук се надявате да предизвикате?
Доника: Най-често се срещаме със самата сграда като предизвикателство, тъй като това са необезопасени и порутени сгради. Има много голяма вероятност да стъпиш на стъкло например и честно казано ни се налага преди сесиите първо да си почистим и след това се снима, каквото може да се снима, от останалата сграда. На места ни се налага да търсим помощ от местни хора. Да ни дадат стълба, например, за да се качим на вече недостъпен етаж от сградата. И хората се отзовават. С желание и усмивка. А това е, което искаме да предизвикаме с проекта – обществена нагласа, че можем да си помагаме и да променим заедно заобикалящата ни разруха.
Кои сгради вече са успели да се превърнат във фон и акцент на фотографиите в Human Power?
Доника: Успяхме да снимаме Царска гара в Казичене, която е изключително емблематична. Там са пристигали гостите на Цар Фердинанд и пътникопотокът е бил от аристократи и свитите им.
Петя: В миналото, когато са идвали гости на Фердинанд в София, например от Австрия и Унгария, те са стигали до Централна гара, а неговата резиденция Врана се намира на Цариградско шосе. Не му е било приятно на царя да ги извозва от Централна гара с допълнителен транспорт. Нали все пак е цар, не може така, трябва да се измисли нещо… И тогава се прави теснолинейката. Царска гара е частна гара, която си е само за техните нужди.
Доника: Реално това е първият обект, който снимахме. Вторият е бившата Профсъюзна школа в Овча купел. За тази сграда се знае изключително малко. Освен да разбереш кой на кого я е продал и за колко пари, нищо друго не може да се открие като публична информация. Сградата е изключителна като архитектура. Има невероятни графити, част от съвременното изкуство – явно сградата вдъхновява и в момента да се твори, да се прави нещо ново и да се търси, а това е част и от нашата мотивация въобще да правим този проект. И третото място на което снимахме, е Батоновци. Там е керемидената фабрика „Струма”. Много характерна сграда, с много вдъхновяваща история. Тази фабрика се появява в резултат на облог. Собственикът и архитектът се обзалагат дали може да се направи обществена, производствена сграда, построена само и единствено от тухли и дърво. Архитектът успява да реализира проекта, а строителите успяват да реализират сградата. Тя функционира много дълги години като производствена фабрика на керемиди. След това я преквалифицират и я използват като пакетажна. Аз лично бях много впечатлена от това, че дървесината е била донесена от Френските Алпи.
Петя: Една вметка. Дървесината, за която е бил вложен толкова много труд, да бъде доставена и да се превърне в едни много интересни масивни греди, днес бива използвана за пушек в комина, тъй като я използват за подпалки.
А кои сгради да очакваме да заемат своето място пред обектива? Как избирате към коя архитектурна забележителност да насочите погледа на публиката?
Доника: Сградата да има история, да има дух, да е била полезна. Защото, да, има безкрайно красиви сгради, частни собствености, на много богати българи през годините. Къщата с ягодите например. Изключителен архитектурен паметник е, но тя е била полезна единствено и само за семейството, което я е обитавало, а ние търсим обществени сгради, които са допринесли за развитието на нашето общество.
Петя: Планирали сме още около 13 обекта, които да бъдат снимани. Сред тях са бившата Захарна фабрика, завод “Фурнир”, Минералните бани в Овча купел, сградата под надлез “Надежда…
Обликът на София се променя почти ежедневно. Все по-често ставаме свидетели на това как сгради с историческа и културна стойност биват заличени от лицето на града. Според вас има ли как старо и ново строителство да съжителстват в мир и хармония в нашата столица и в страната ни като цяло и можем ли и ние да допринесем с нещо за опазването на архитектурните ни шедьоври от корозията на времето?
Доника: Да, безспорно има начин. И начините са пред очите ни. Мога да дам пример с един от любимите ми европейски градове – Барселона. Там, независимо каква е била сградата, дали е била обществена или частен дом, се реставрира и запазва облика на фасадата, но вътре се обновява по начин, по който да бъде модерно експлоатирана с необходимите удобства за съвременния човек. Така че начини има, но ние двете не можем да кажем какви са те, тъй като нито аз, нито Петя сме архитекти или строителни специалисти.
Петя: В София също има подобен пример. Железопътният завод, който се намира на Централна гара. Той също е и един от обектите, които ни предстои да снимаме. Доколкото знам има проект за реставрация на сградата. Идеята на проекта е да се запази стария облик на сградата, да се реставрира и да се обезопаси. А в периферията му, отстрани на завода, да бъде изграден нов комплекс, който да е с обществена ползваемост. Но реално автентичната сграда ще си остане там. Така че ето една реализация по този модел старото – с новото да пребивават заедно на едно място.
Научен ли е българинът да пази историята си и да се отнася с уважение към това, което миналото му е завещало?
Доника: Честно казано, моето лично мнение е, че години наред е заличавана самосъзнателността на българина като българин. Освен архитектурата и културното ни наследство, ние забравяме доста по-автентични неща, доста по-лични. С Петя имахме разговор на път към Батановци, че всъщност много от хората, които познаваме, не могат да кажат какви са били предците им преди четири поколения. А това, малко или много, смятам, е е достатъчно показателно за отношението ни към наследството, което ни е оставено.
Петя: Отново въпрос на мотивация и на любопитство да търсиш.
Доника: И на самосъзнание, и на самоуважение. Всъщност смятам, че отношението към заобикалящата ни среда говори най-много за отношението ни към нас самите.
Има ли как да успеем да усвоим добрите практики от Европа и света в това отношение?
Доника: Не. Защото ние си имаме наши си собствени добри практики. И да внасяме непрекъснато нещо, което работи навън, не означава, че ще проработи при нас. Ние трябва да си намерим нашия си начин да го правим добре за нас, ние да живеем добре в тази среда, ние да се чувстваме добре.
Петя: По-скоро не като категорична заявка. Бихме взели модели, които очевидно са приложени добре някъде другаде и работят, но по-скоро бихме ги адаптирали към това, което имаме тук.
И какво място според вас биха заели изоставените в момента сгради в един добре подплатен културен туризъм в България?
Доника: Ние имаме изключително разнообразна архитектура. Ясно може да се разпознае архитектурата например на Пловдив, на Копривщица. Хората, живяли в тези градове са търгували с Европа, с Близкия Изток. Искали са да разнообразят градовете си, да внесат красотата, която са откривали в различните краища на света в собствените си домове. Много ясно може да се разпознае архитектурата на Ковачевица. Имаме характерна и специфична архитектура според регионите. Отделно след Освобождението в България навлиза една много пищна европейска архитектура – представителна за стила сецион. И реално на нашата територия, която е 111 000 кв. км., имаме изключително голямо архитектурно разнообразие – можеш да видиш всъщност всичко. Столицата ни е изключително добър пример в това отношение. Най-малкото можем да дадем пример с Ларгото в центъра, където имаме четири епохи, които са показани, съхранени, вписани в града, стига да имаш желание и очи да ги видиш.
Петя: В Копривщица например действително старото и новото са много добре съчетани. Има къщи, които са построени преди десетина години, но те по нищо не се различават от старите, следват стила на духа, който е в цялото градче. Консистентно е. Където и да отидеш там, усещането ти е едно и също.
Human Power показва човека като създател и разрушител. Коя от тези две половини според вас надделява повече в човешката природа?
Доника: Ще цитираме Дебелянов със стих от „Черна песен”, който се превърна в слоган на Human Power:
“Аз умирам и светло се раждам –
разнолика, нестройна душа,
през деня неуморно изграждам,
през нощта без пощада руша.”
Това са двете части на човешкото същество и те са там. Освен да ги приемем и да ги обичаме такива, каквито са, нищо друго не би трябвало да правим.
Петя: Точно този пасаж придаде облик на целия проект. Те са буквално четири реда, в които казваме всичко, което е Human Power.
Доника: Според мен важното е да не ги отричаме. И да ги приемем такива, каквито са. Да, има ги и двете страни. Да, има го и изграждането, има я и разрухата. Въпросът е как да намерим баланса между двете. Как да ги оползотворим така, че да живеем комфортно с тях.
Петя: Просто да съществуваме с тях.
Снимките на Human Power не са просто снимки на сгради. Те разказват истории – за човешкото, красивото, крехкото, силното, устойчивото, истории за края, но и новото начало, за вечния кръговрат в живота. Как създавате концепциите за различните фотосесии? Има ли някоя любопитна случка от работата ви на терен?
Доника: Снимките са изцяло дело на Петя. Моделът е модел, той е човек и е такъв, какъвто е. Аз съм майка на 2 деца, на 35 години съм, висока съм 1,65 см. и имам светлокестенява коса. Тя ме снима на фона на някаква сграда. Работата по снимките е нейна. Тя отваря погледа към сградата, тя отваря погледа към човека. Тя дава интерпретацията. Всъщност това са нашите роли в Human Power. Аз пиша текстовете към сесиите. Докато тя снима, ние говорим. И нещо се случва. Ние имаме история всеки ден, когато отидем на терен. Говорим, комуникираме, историята на сградата събужда някакви теми в нас и от тези теми, от цялото усещане около нас, се раждат тези текстове, раждат се снимките и концепцията на сесията се самосъздава. Ние просто я показваме и я разказваме.
Петя: Например за Батановци. Преди да тръгнем за снимки, събрахме всичко възможно като информация. За Батановци наистина историята е много интересна. Докато за Профсъюзната школа няма почти никаква информация. Как я намерих? Тя е била през цялото време до мястото, в което живея. И един ден минавам от там…Но както говорихме, трябва да имаш очи да ги видиш тези работи… А аз от година и половина живея там, но не съм я виждала. И един ден я зърнах с ъгъла на окото си. Трябваше да снимаме банята в Овча купел, но там е много недостъпно. А все пак трябваше да снимаме някъде. Така се раждат историите. Комуникация. Всъщност това отговаря на въпроса ти има ли любопитна случка от работата ни на различните терени. Всеки път е нещо различно. Всеки път е история, която се ражда…
Доника: И всеки път е наша лична история. За всяка сграда, която снимаме, ние си имаме наша лична история. Нещо, което ни носи усмивка, нещо което ни забавлява и ни кара да се чувстваме живи, нещо, което ще ни остави приятен спомен. И ни се иска изцяло проектът да остане с тази приятна есенция, с това приятно чувство. Чувството да откриеш нещо, да го покажеш…
Петя: Да, той е за откриватели този проект. Като снимки, ако си фотограф – можеш да снимаш навсякъде. Като модел – можеш да бъдеш сниман навсякъде. Но тук тръпката е да откриваш. Това е най-интересното от целия проект – да проучиш сградата, пътуването до там е всеки път интересно и различно. Любопитно е. Откриваш. Запознаваш се с много хора. Например историята с клошаря. Или бабата, която с такова умиление разказа как 24 години от живота си е прекарала в тази сграда, как имало диванчета на горния етаж, къде са се преобличали за работа и т.н. Няма как да го научиш това по друг начин. Human Power наистина е за откриватели. И за хора, които са любопитни и искат да научават нови неща, макар и толкова стари, те за тях ще бъдат нови.
Human Power вече набира скорост онлайн. Какви са първите впечатления на аудиторията от поставения така сериозен проблем за разискване, но с инструментите на фотографското изкуство и естетиката?
Петя: Действително е така. След Профсъюзната школа… Не, всъщност след Царска гара още реших да се прибера и да направя сайт за една вечер. Да, защото съм самурай и ми се отдава (смее се). Реших, че освен да складираме тези снимки, можем да ги споделяме. Вече беше ясно, че Human Power ще бъде такъв, какъвто е. Но реших, че ще е по-добре нещата да вървят паралелно – тоест докато снимаме историите, които виждаме, да публикуваме и такива забавни истории и кадри, например във фейсбук страницата си… И хората, които биха имали интерес към проекта, ще могат да знаят какво се случва и докато се случва, а не вече при свършен проект. Всъщност така се роди сайтът към Human Power, който вече набра известна популярност в рамките на двата месеца от съществуването си.
Доника: Всъщност това, което на мен ми прави впечатление е, че хората виждат модела. Виждат човека, не виждат сградата. И като цяло реакциите са около това: „Опа, моделът ти не е на фокус”. Ами много ясно, че няма да ти е на фокус моделът! Ние фокусираме сградата! Защо трябва да фокусираш модела…
Петя: Ние търсим един баланс между сградата и модела.
Доника: Но хората масово виждат своето собствено отражение. И точно това беше и целта, когато решихме да противопоставим човека, човешкото тяло и същество с архитектурата и неживото. Ние реално поставяме фокус и акцент върху неживото, това, което е съсипано и порутено, при условие, че преди това е било изградено, било е блестящо и красиво. И ето този, които се е изправил пред него, и е там и се снима, точно той е отговорен за това нещо. И за двете неща е отговорен – и за това, че е създадено, и за това, че в момента се руши. Аз откривам изключителен позитив в това, че хората виждат човека на снимката.
И двете имате сериозни професии и широк спектър от странични занимания. Кое от натрупания опит досега ви помага най-много за осъществяването на проект с такава кауза, какъвто е Human Power?
Петя: И в работата на Доника, както и в моята, е много важно да бъдеш изключително самодисциплиниран, да си много адаптивен към средата такава, каквато е, и да лавираш между всички тези неща, които ти се предоставят на момента.
Доника: Да се адаптираш и да успяваш да се възползваш от обстоятелствата.
Петя: Тоест да ги приемеш такива, каквито са и да извадиш най-доброто от тях. Тъй като ти в повечето случаи нямаш възможност да ги промениш.
Ако трябва да дадете своя лична дефиниция за Human Power каква би била тя?
Петя: Human Power е за откриватели. И при мен, като малък откривател, провокира свободното дете в мен – да търся, да откривам, да се радвам на това, което откривам, да ми носи удоволствие и да ме кара да искам да го покажа на другите хора. Но по начин, по който наистина да го видят, да се опитам да ги накарам да го видят така, както аз го виждам. Абсолютно безкористно. Ей така, ако на мен ми е готино и на тях да им е готино.
Доника: Human Power е проект, който всеки да погледне и да открие това, което вижда с отворени очи. Със своето собствено съзнание и със своето собствено усещане за това. Вероятно ще търпим много критики, вероятно ще намерим и много фенове. Добре дошли са и двете страни. Ние ги приемаме такива, каквито са, и много им се радваме. Human Power е това – обичай това, което е около теб, радвай му се, и го погледни с позитивен поглед.
Снимки: Петя Петкова, Human Power
