Най-големият източник на вдъхновение за него са хората: по улицата, в метрото, във влака. Обича да ги гледа право в очите. Да запаметява лицата им. Да опитва да разгадае емоциите и мислите им. Да търси възможни обяснения за действията им. Достатъчно е да наблюдава непознат няколко минути и въображението му започва да играе. Когато идеите му придобият ясни очертания, ги прехвърля на белия лист. Доверява се единствено на интуицията си и на нюха, който е придобил през четенето на разказите на Роалд Дал и Бернхард Шлинк.
Пише на родния си малтийски език, въпреки че английският също е официален в Малта, защото това е езикът, на който мисли и в който се чувства най-уютно. Пише, после редактира. И редактира. И пак редактира. Крайният резултат: разкази, които провокират читателя постоянно да търси границата между реалното и въображаемото, дори мистичното, разкази, които уж протичат нормално, докато на финалната права не изпратят читателя в напълно неочаквана посока.
„Много читатели споделят, че харесват [разказите в сборника „Когато изпратим деня“], тъй като могат да видят себе си в тях“, казва малтийският писател Пиер Мейлак, който живее в Брюксел от 2004 г., а през 2014 г. печели Европейска награда за литература именно с този сборник. „Аз пиша за света на обикновените хора. Пиша [например] за повредена дъска за гладене. Един ден всеки има такива преживявания. Преди няколко седмици отново ни се случи и, разбира се, веднага се сетих за разказа.“
Като по-млад пише предимно за деца. Постепенно обаче започва да създава литература и за възрастни. Зад гърба си вече има два сборника с разкази и един роман, които по-големите читатели могат да прочетат на няколко различни езика. През миналата година на родния книжен пазар се появи „Когато изпратим деня“ (ICU, 2015), като разказите бяха приети повече от радушно. Българските читатели могат да открият и още един разказ от Мейлак в сборника „Куфарът на брат ми: Истории за пътя“ (2015) на същото издателство.
Освен за добродушен човечец, който се опитва да се отърве от повредената си дъска за гладене, Мейлак разказва за мъж на средна възраст, който не може да преодолее раздялата с любимата и търси спасение във въображението си. За възможната и трагична любов между християнин и мюсюлманка. За жена, която е щастлива от новината, че мъжът ѝ е починал. За гарван, чието стенание разбива на пух и прах привидно неразбиваемия съюз между двама влюбени. За безконечния конфликт между доброто и злото, които съжителстват в човешката душа и във всеки момент могат да превърнат човека в герой или престъпник.
„Винаги оправдавам хората“, разказва Мейлак за начина, по който изгражда своите многопластови герои. „Може би понакога отивам твърде далеч в опитите си да оправдая някого, но се стремя да се поставям на мястото на другия. Когато правиш това, осъзнаваш, че нищо не е черно и бяло и че навсякъде има доста сиво. Обичам всичките си герои, дори тези, които вероятно не са перфектни или имат мрачни мисли като жената, която е щастлива, че съпругът ѝ е мъртъв. В някаква степен я подкрепям, въпреки че накрая ѝ нанасям сериозен удар. Винаги съм по средата: между правилно и грешно, между детството и света на възрастните.“

Пиер Мейлак в „ЧиталнЯта“ по време на посещението си в България през декември 2015 г., Източник: podmosta.bg
„Когато изпратим деня“ се появява на малтийски език през 2011 г. Въпреки че се радват на добър прием в родината на Мейлак, разказите остават сравнително непознати за читателите отвъд малката островна страна. Обратът настъпва, когато Мейлак получава Европейската награда за литература през 2014 г. Издатели от различни страни веднага проявяват интерес към книгата, като за превода могат да разчитат на финансова подкрепа от страна на ЕС. Днес „Когато изпратим деня“ вече е достъпна както на български, така и на английски, македонски, сръбски, словенски и албански. В следващите месеци предстои излизането на книгата на френски, италиански, полски, норвежки и турски.
Фурорът, който прави сборникът през последните две години, не идва от нищото, а е резултат на дългогодишно самоусъвършенстване и богат житейски опит.
Роден в Малта, чието население е малко над 400 000 души, Мейлак расте в семейство на мигранти. Въпреки че са малтийци, майка му и баща му се срещат в Ню Йорк през 70-те години на миналия век. Влюбват се и по-късно се връщат в родината си, където се ражда Мейлак. Като дете той постоянно слуша истории за живота на родителите си далеч от дома. Постепенно у него се заражда желанието да напусне острова в търсене на нови преживявания, срещи, изненади, вълнуваща работа и повече разнообразие в ежедневието.
Копнежът на Мейлак по просторния свят се материализира през 2004 г. Завършва висшето си образование със специалност журналистика и нови медии, които, както самият той отбелязва шеговито, вече са поостарели. Вече е натрупал и професионален опит в малтийски медии, като за няколко месеца дори пише материали на свободна практика за BBC. По-рано през годината Малта се е присъединила към Европейския съюз (ЕС). След кратък престой в Люксембург Мейлак се озовава в Брюксел, където започва работа като преводач в Европейската комисия. Няма дългосрочни планове: просто иска да вкуси от живота извън родината, да прецени дали му харесва и да реши какво ще прави.
Дванадесет години по-късно Мейлак все още е в столицата на Европа. През този период в живота му настъпват две ключови промени: омъжва се за естонка, с която днес се радват на малък син, и се премества да работи в отдела за комуникации на Европейската комисия. Мейлак отбелязва, че писането му винаги е било и си остава хоби, което практикува предимно вечер и през почивните дни.
„Ще откриеш ползи, където и да отидеш“, казва Мейлак. „Смятам, че до голяма степен всичко зависи от характера на човека, от това какво търсиш. За някои хора перфектното място за живот е малък остров. Навсякъде имаш познати, никога не си сам. Трудно е да си сам дори когато искаш да си сам, защото постоянно си заобиколен от хора. Мога да поизчакам за такъв живот. В момента усещам, че имам нужда от друго. Обожавам да се разхождам по улицата и да вървя към работа, без да ми се налага да поздравявам някого. Там, откъдето идвам, това е трудно, защото трябва да поздравяваш познати на всеки няколко метра.“
През тези дванадесет години Мейлак проследява разрастването на Брюксел. Въпреки че не забелязва драстични промени, той смята, че белгийската столица става все по-космополитно и скъпо място за живеене. Повратна точка се оказва 22 март тази година, когато експлозии на летището и в метростанция в близост до европейските институции отнемат живота на общо 35 души, включително тримата атентатори, и раняват десетки други.
„Смятам, че след атентатите Брюксел премина през някакъв период на боледуване, при което хората не знаеха дали градът е безопасно място, кои от съседите им са добри и кои не толкова добри“, обяснява Мейлак, който забелязва повишена бдителност у пътуващите с метрото, особено при качването на нови пътници. „В края на краищата през такива неща преминават всички големи градове: случи се в Мадрид, случи се в Лондон, случи се в Париж, случи се тук, в Истанбул реално се случва всяка седмица. Случва се навсякъде, където има струпване на много хора. Мисля, че това е новият начин на живот в големите градове.“
Тъй като идва от семейство на мигранти и тъй като самият той живее извън родината си повече от десетилетие, Мейлак следи с притеснение събитията и мненията във връзка с т.н. мигрантска криза, с която Европа се опитва да се справи през последните няколко години. Казва, че всички ние си приличаме по чувства, емоции, разочарования, копнежи и мечти и че затова трябва да намерим балансирано решение за мирно съжителство, което да се основава на човещина и взаимно разбиране.
„Нима забравихме какво ни събра в самото начало?“, казва Мейлак. „Нима забравихме какво се случи преди 70 години? Нима забравихме защо ЕС беше създаден? Нима забравихме стената? Нима приемаме толкова много неща за даденост? Днес се преместват хора от Сирия и Африка, но след 50 години може да са хората от Южна Европа, които се придвижват на север заради климатичните промени. Донякъде ние всички сме мигранти, ако проследим семейните си истории. В моя случай няма нужда да се връщам далеч назад, защото почти всичките ми роднини са отишли в САЩ през 60-те и 70-те години, като са смятали, че там е по-добро място за живеене. Аз също съм мигрант, защото напуснах родината си, за да намеря по-добра работа на друго място. Нека се опитаме да живеем заедно!“
Докато терористичните атаки от Париж и Брюксел показват, че Западна Европа изпитва сериозни затруднения по отношение на интеграцията и създаването на чувство за общност сред хората с мигрантско потекло, съществуват и множество примери за успешна интеграция, включително в Брюксел.
„Познавам мигранти от Сирия, които са тук от две-три години и вече свирят в група“, разказва Мейлак. „Носят музикалния инструмент със себе си и дори обучават деца в Брюксел да свирят на него. Ако обаче включиш новините, далеч по-лесно ще откриеш история за мигрант, участвал в сбиване, отколкото мигрант, който обучава белгийски деца да свирят на инструмента, на който той е свирил в Сирия. Има красиви истории във връзка с миграцията, но те не попадат толкова често в новините.“
В края на разговора ни, който провеждаме в приятно кафене в един необичайно слънчев и топъл ден за традиционно навъсения и дъждовен Брюксел, питам Мейлак за България. По покана на изд. ICU той прекарва три дни у нас покрай Панаира на книгата през декември миналата година.
„Никога не бях изпитвал нещо подобно“, казва Мейлак. „Давах интервюта на всеки половин час. Спах много малко. Останах с впечатлението, че хората четат много и знаят как да говорят за литература. Това не винаги е така на други места, където хората задават въпроси от рода на „Сутрин или вечер пишете?“ или „Със син химикал ли пишете или с черен?“ Те [българските читатели] задават хубави въпроси. Струва ми се и че доста уважават писателите. С мен се отнасяха все едно съм Хемингуей.“