Писането е друго време. Друг свят, в който пристъпваш с отварянето на белия лист и крачиш в него с всяка своя буква. Свят, който спира часовника и пише друга реалност. А когато времето застине, ръката ти намира правилните думи и ги подрежда по-точно от секунди. Писането е онова, което бушува в ума ти и оживява пред очите ти. То е товарът на чувствата, които искаш да свалиш от сърцето си. На думите, които решаваш да оставиш тук. За малко и да се върнеш при тях, когато поискаш. Или завинаги и никога повече да не си ги вземеш.
Писането пази спомени и ги превръща във вечност. Спомен за сутрешните лъчи, които целуват кожата ти и вплитат златни нишки в косата ти. За нежен вятър, който се сгушва в гърдите ти и събужда щастливата тръпка на свободата, пропълзяваща по цялото ти тялото. За спокойствието, че можеш да опишеш най-съкровените си усещания ето така.
Писането е любовта ти сред красотата на думите. Прегръдките – безкрайни изречения – искаш ли да ги напишеш? И целувки многоточия… след мен – искаш ли да ги повториш? А любовта ти като рими с най-прекрасната мелодия – ще ги измислиш ли?
Като най-нежния стих и най-чувствената проза. Като написаното, след което всичко е казано. Като душата ми – съблечена, за да я прочетеш. И сърцето ми – разказано, за да го почувстваш свое. И да го приютиш до твоето. Като „Обичам те” и още много. Не те обичам просто. Пиша те.
Пишеш ли за мен?
