Мария Донева е родена през 1974 година в Стара Загора. Завършила е българска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Автор е на петнадесет книги, сред които „Очи за красотата“, „Има страшно“, „Меко слънце“, „Тя се наслаждава на дъжда“.
Била е учител по Български език и литература, работила е по различни програми за арт-терапия за хора с увреждания, режисирала е пиеси в Психодиспансера в Стара Загора, в Държавна психиатрична болница „Доктор Георги Кисьов“ в Раднево и в театрална група „ВИЖ“ към Съюза на слепите в България. Работила е и по проекти съвместно с фондация „Бъдеще за децата с увреждания“ – град Казанлък, освен това е и един от създателите на проекта „Джазът пее на български“. Драматург е в Драматичен театър „Гео Милев“ – Стара Загора и води младежки литературен клуб „Без заглавие“.
Струва ми се, че Мария Донева е човек, който вярва в чудеса. Споделя, че едни от най- важните неща са мирът и срещите с хората. Прочетете малко от последната ѝ книга – „Щастливи времена“:
***
Дъждът опипва леко почвата,
без капка лошо намерение.
Така невинно са започнали
най-пагубните наводнения.
Помръдва начервени устни,
обмисля словото си крушата.
А плодовете ѝ изпуснати
изгниват, без да я изслушат.
Дъгата след дъжда наднича,
пришита с борова игличка.
Така наивно се обичаме,
че може да се случи всичко.
***
Като рисунки тебеширени
зачеркваме се в ядни крайности.
По дребни поводи умираме,
въздраждаме се от случайности.
Делим си не по равно болката
и нежните усмивки сваляме.
Сега какво? Какво пък толкова –
за първи път ли се проваляме …
***
Защо все трябва да е трудно?
Сред яснота и лекота,
наспани сладко, се събуждат
необходимите неща.
С ръка посягат да докоснат
лицето ти. Те идват тук
съвсем естествено и просто,
с честит разпознаваем звук,
спокойно въздухът ги диша,
водата се напива с тях.
И сам моливът ти ги пише,
и ги разсмива твоят смях.
А ако още са далече –
почакай. Запомни добре:
Не може нищо да попречи,
не може никой да ги спре.
***
Има дни, в които красотата
просто се набива на очи.
Няма точна, специална дата
и от сутринта не си личи.
В локвите вода по тротоара
скоква подмладеното небе.
Гълъб. Кран. Момиче със цигара.
Църква със проблясващо кубе.
В цветовете, деликатно бледи
или ярки, светлината ври.
На очите просто им се гледа,
на обувките им се върви.
Всяко нещо нежно и възторжено
си показва най-добрия вид.
Ти ли си така предразположен?
От дъжда градът ли е измит?
И когато стане нещо грозно
и от този свят те хване срам,
казвам ти напълно сериозно –
красотата още си е там.
Фотограф водещо изображение: Рад Димитров