„В един задушен следобед със Сашко Бръзицов отидохме до Бургас на покупки, защото си бях скъсал джапанките. Вървя си по улицата и имам натрапчивото усещане, че някой ме гледа. Обаче като се обърна – нищо. Влизаме двамата в един магазин с по-големи витрини, а женицата вътре нещо си пише. Извинително започвам да є обяснявам, че навън времето е горещо и ако не я затруднявам набързо да ми даде едни джапанки 45-и, може и 44-ти номер.
Изведнъж тя вдига глава и гледа направо през мен. Обръщам се и на витрината се залепили трудови гражданки, а на вратата малки патриотчета стоят и ме зяпат. Притесних се, защото бях с едни шорти без бандаж, които си помислих, че са се скъсали. Пооглеждам се и виждам, че са си наред. В следващия момент чувам как децата викат: „Бате, Серго! Гледай, мамо, той е! Той е!”, а аз все едно цял живот това съм чакал и високо им отвръщам:
„Ми аз съм бе!”.
Дано се върнеш там, Мастър!
Поклон пред паметта на Стефан Данаилов.
