Провокирани от нечестната игра на управляващите както по отношение на реформата в съдебната система, така и по отношение на изборите за президент, си направихме труда да проверим исторически документи със задна дата и да потърсим отговор на следните два въпроса:
- Кой и как е раздавал правосъдие преди Освобождението ни от турско владичество?
- Имало ли е избори по онова време и как са изглеждали те?
Във всяко едно село или градска махала през годините се появяват хора (в повечето случаи извън кръга на избраните от турската власт длъжностни лица), които в един момент, благодарение на своята възраст, почтеност, справедливост, честност, физическа сила или друго качество, се издигат в очите на останалите. Един път спечелили доверието на своите съселяни (съмахленци), те се явяват един вид самозародили се съдии. Всеки се обръща към тях по свое вътрешно убеждение в случай на разпра или недоразумение, било то между близки или между съвсем непознати хора. Нерядко тези „съдии” сами, по свой почин, влизат в ролята си на такива, за да запазят интересите на отделни семейства или на цялото селище.
Наказанията за обвинените в някакво нарушение обикновено започват със „съвет”, преминават през „мъмрене”, „публично изобличаване” и завършват с „бой” – от самия съдия или от устно упълномощено от него лице. Едва след като и последното от изброените и приложени наказания не даде резултат, провиненият се посочва на длъжностните лица с молба да се вземат съответните мерки.
Подходът към уловените в дребни кражби зависи от възрастта на извършителя. Ако той е млад, наказанието е два-три шамара. Ако е по-възрастен, откраднатата вещ се закача на шията му и в този си вид той е принуден да премине през цялото село (или махала). Като добавка към това наказание, крадецът получава и прякора „хайдутин”, а много често и името на откраднатата вещ – „рубето”, „чергата”, „сукманя” и т.н.
Подходът към уловените да „хойкат”, да пиянстват или системно да бият жените си, заслужава по-специално внимание. Първоначално провиненият е викан насаме от „съдията”, с цел да се реши проблема, без да се накърни личното достойнство на извършителя. Ако това не даде очаквания резултат, следващата стъпка е „съдията”да го смъмри официално, в присъствието и на други, уважавани в селището, хора. Ако и след това не настъпи промяна, той е причакван и опердашван в или пред къщата му, задължително пред очите на домашните му, а нерядко и в присъствието на външни хора.
Резултатите от това правосъдие, с много редки изключения, винаги са с положителен знак. Освен него, правосъдие раздава и турската власт. Първоначално на местно ниво с това са ангажирани само турски чиновници – наипин, кадия и каймакамин, но след 1839 г. се появяват и смесени структури – „ихтиар мезлиши” (градска община), „идаре мезлиши” (околийско управление) и „давие мезлиши” (постоянен съд). Председатели на „идарето” и на „давието” винаги са турци, докато техните членове се избират от местното население. Нека да открехнем за малко вратата и да видим как изпълняват своите задължения тези представители на Темида от онова време и има ли някаква връзка между тях и сегашните правораздавателни органи у нас.
По-сериозните дела и разправии между поданиците на Османската империя, живеещи извън „каазата” (околийския град), се разглеждат от пътуващ съдия – турчин, наричан „наипин”. Възможният изход (и съответно наказание) от подобно дело зависи на първо място от размера на рушвета, след това от симпатиите на съдията и на последно място от правната норма (ако има разписана такава) за съответното деяние. Във всеки околийски град има постоянен съдия, наричан „кадия”. До появата на „давие мезлиши” процесът за решаване на проблем между спорещи е следния: ищецът се явява пред кадията (в някои случаи и пред друг, упълномощен от него, представител на официалната турска власт) и предявява своя иск към някого. Заптието довежда ответника и процесът започва. Ако са засегнати по-големи интереси се викат и свидетели. В рамките на един ден се изслушват страните и се издава (устно) съответната присъда – оправдаване, глоба или бой, която се изпълнява веднага от присъстващите заптиета.
След учредяването на т.нар. постоянен съд нещата малко се усложняват, защото в процеса на съдене вземат участие вече четирима души, избрани като представители на местното население. И макар че в крайна сметка съдбата на спорещите пак е в ръцете на кадията (като председател на съда), Темида, поне на пръв поглед, изглежда с по-добре вързани очи.
Следва продължение.
Автор: Д. Цанков
