Автор: Захари Захариев*
Коледните празници свършиха…
За всеки това усещане е различно. Някои разбират под тези думи подаръци, храна, гости. Други търсят пътуване и почивка далеч от работата и суматохата на обичайното ежедневие. Трети си отмъщават на близките с дълги гостувания, опустошителното ядене и пиене.
А има хора, които са изгубили представа за думата празник. Такива, за които оцеляването е въпрос на стотинки и реалността няма нищо общо с украсената елха, плодовете на масата, печената кокошка. Реалността е студ, тъмнина и самота.
Аз самият прекарах добре празниците. За да не бъда лицемер, трябва да го призная. Прекарах дори повече от добре. Ресторанти, музика, роднини, подаръци, много храна, която никога няма да се изяде и капризи, които обикновено не си позволявам. Такава си беше Коледа за мен. Няколко SMS-а за деца в нужда, няколко лева в разни касички по магазините. Не чувствам вина, че не направих повече, но и не чувствам удовлетворение, че направих само толкова. Нищо. Коледа мина и си обещавам догодина да бъда по-добър и по-щедър. Сигурно и вие така.
Все пак ще ви разкажа за Колю. Другата реалност. Онази сивата, тъмна и гладна българска действителност. Той е младо момче и живее в селото където и аз израснах. С голяма брада, скъсани дрехи и сплъстена коса. Би бил нещо средно между лъмбър и раста, ако не ставаше дума за човек от друга епоха.
Колю е от ромски произход и е глухоням. До някъде детството ми премина покрай него. Постоянно се правеха ремонти на къщата и той помагаше с физически труд. От него прихванах първите си въшки. После ги пренесох на хубавите плитки на сестра ми. Сестра ми на училище. А вкъщи всички минахме процедури с газ, мас и стригане. Никога не е бил в училище за деца с неговите проблеми и има свой жестомимичен език, който аз и близките ми с времето усвоихме и дори усъвършенствахме до такава сложност, че макар и неграмотен, да може да обясни и бъде разбран колко стотинки му трябват, за да си купи хляб или кога, на кое лозе, в колко часа да дойде да работи.
Колю живее буквално в дупка от кирпич, накрая на циганската махала. Сам, отхвърлен заради проблемите си дори от своите близки.
Глухонемието го е превърнало в затворник на собствената си участ. Осъден да оцелява с тежък труд за два лева, парче хляб и чаша ракия.
Никога не е изпитвал онази радост от Коледа, ходене на море, майчина обич, приятели или хора, нито дори от живота като нещо нормално, истинско, смислено. Неговият свят е тишина, мълчание и труд. Квазимодо от Тополчане. Всички го познаваме, съжаляваме, често подминаваме, нерядко и му помагаме. Но той си остава Колю Немия, Колю Лудия, Колю Циганина. И добре, че не може да чуе. А проблемът му го е докарал до лудост. Говори без глас, сам на себе си, подскача, смее се, сочи с пръст минувачите. И проси чаша ракия, защото пиенето прави по-лек живота. Изтрезняването боли.
Живее с пенсия за група инвалидност от втора степен. Само че пенсия не получава. Когато дойде време отива в пощата, слага палец на разписката, дават му някакви пари и останалото го прибира жена от село. Тя вероятно ще си посрещне Коледа по-спокойно. Той е прекалено сам, безсилен и необразован, за да знае, че има и права в този живот. А държава няма, защото глухотата и лудостта на един човек не са съизмерими с мащабите на тръбопровод или доклад на Еврокомисията. И е по-лесно да не обръщаме внимание на проблема, отколкото да видим, че такъв има и решаването му ще изисква усилия извън длъжностната характеристика и буквата на закона.
Дори Карбовски прави предаване за Колю. Хубаво беше. Само че Карбовски продължава да кара Хамър, а Колю – да живее в землянка. Война на световете.
Снимка: Захари Захариев
Днес видях това момче. Отидох на гости на баба и дядо. Той им помага с работата в обора и животните. Зависят взаимно един от друг. Tой от техните няколко лева и малко храна, те – от неговата помощ за дребното стопанство.
Снимах се с него, дадох му пари, няколко шеги за това как ме помни от дете и жестове на благодарност. След това си тръгна. Отиде на барчето отсреща за бира. Почувствах удовлетворение. За него е било малък празник. За мен отново повод за размисъл. Ами ако се бяхме родили иначе? Аз – Колю, Колю – аз.
Да влезеш под кожата на другия и да изпиташ страх от това, че ще се озовеш на място, където едно тяло живее в ужасна среда. Като осъден на доживотен затвор, без да можеш да разопаковаш подаръците от мола, без да чуеш какво е „О, Таненбаум“ и да изкрещиш „Мамка му! Писна ми!“. Това е светът на Колю. Той остана в Тополчане. Утре пак ще бъде в бабини. Моят продължава с автобус към София и в очакване на следващите празници.
Merry Christmas. Бъдете по-добри и сетивни.
Текстът и снимката първоначално са публикувани в профила на автора във Facebook. Заглавието е на TrueStory.bg.
Основна снимка: Pixabay.com