Коледа стои пред вратата, но още е твърде срамежлива и не смее да почука. В стаята сме аз, мама, тати и малкото ми братче. Украсяваме елхата или по-скоро тя украсява нас с топлото си настроение. Навън няколко снежинки са се хванали за ръце и бавно, бавно танцуват към земята. Запретнали са ръкави пред едно дунавско хоро, но тази подробност не е важна за разказа. От особено значение са четирите бели листа на масата. Мама ги подрежда и преди вечеря ни кара да запишем желанията си за идващата година.
Брат ми е едва на девет и освен много лего, няма други важни мечти за записване. Мама и тати първо подреждат желания за децата си, а после за тях самите. Накрая тати се усмихва на мама „Аз имам теб и тези две ангелчета, всъщност какво повече мога да искам?“ Целуват се, а братчето ми се мръщи, било много гнусно като правели така.
Сядам до прозореца, крия листа си и настървено записвам двадесет и седем реда с желания. Накрая ги прочитам, всичките до едно звучат глупави, празни. Задрасквам целия лист. Всъщност имам само едно желание от няколко години насам.
„Всичко, което искам, е …“
От името на екипа на TrueStory.bg пожелавам на всички да са здрави и да имат възможността да прекарат тези светли празници в прегръдките на семействата си. Освен това ви предизвиквам да започнете същата традиция като моето семейство – всяка година да записвате мечтите си за следващата, да ги скривате в някой прашасал скрин и да си позволявате да ги прочетете чак на следващата Коледа. У дома вече от пет-шест зими спазваме тази традиция и ако не друго – поне много се смеем на някои „изключително важни“ желания.
Весели празници, деца!
