“Приятел е този, който знае песента на сърцето ти
и може да ти я запее,
дори когато ти си я забравил.” (Дейв Бари)
Началото на лятото беше дъждовно. В една мрачна делнична утрин се срещам с приятелка, с която ме делят 10 години мъдрост и опит – в нейна полза. Говорим си за нещата от живота, които в крайна сметка ни изграждат и ни превръщат в тези, които сме.
„Каквото и да правиш, очаквай ножове в гърба – каза ми тя. – Дори и от най-близките си хора. Особено от тези, за които вярваш, че са ти най-близки. Защото от тях най-много боли и идва изневиделица. Но каквото и да ти казват, не забравяй, че всеки има една истина в себе си. И спрямо нея живее. И тя го определя що за човек е, а не онова, което другите говорят за него…”
Но точно тази Истина понякога забравяме. Бягаме от нея. Или се крием. Или пък тя линее, заглушена от ежедневния шум – жуженето на чужди мнения, думи и дела, олелията на собствените ни постъпки, несигурност и страхове. Но винаги е там, винаги я има.
И ако имаме сили да я приемем, ще се върнем в коловоза на собствения си житейски път – онзи, които си е само за нас. Ще пуснем корени. Или ще ни пораснат крила и ще полетим към мечтаните хоризонти.
Защото – както ми каза друг близък на сърцето ми човек – е много лесно да се изгубиш. Да се изгубиш, следвайки една любов. Или преследвайки грешна цел. Или споделяйки времето си с неправилния партньор. Или пропилявайки дните си в безсмислена работа. Или опитвайки се да угодиш на познати и близки. Или просто пренебрегвайки собствения си глас – шепотът на сърцето ти, което иска да се радва на живота с възторг. И да се върнеш после сам при себе си, да си спомниш кой си и какво е било истински важно за теб, какво те кара да гориш в деня си, какво ти носи неподправена радост… е трудно. Но не невъзможно.
И ако си голям късметлия, ще има кой да ти напомни. Да зашепти отново тайните магически думи, които да те събудят от този сън наяве. И да те подтикнат към това да построиш собствената си реалност такава, каквато я искаш, такава, в която откриваш вдъхновение и смисъл.
Понякога приятелите ни ще ни казват неща, които ни е трудно да чуем. Но имаме нужда от тези думи, без дори да го осъзнаваме. Защото добрите приятели знаят – знаят кога да ни мотивират да изправим рамене и да вървим гордо през ежедневието, и кога да ни изритат здраво, за да станем от дивана и просто да се размърдаме.
И в крайна сметка, когато годините се натрупат зад гърба ни, ще се окаже, че точно тези здраво изградени връзки осмислят съществуването ни. Хората, които са видели слабостите ни, но вместо да ни забият ножа в гърба, са ни приласкали до себе си и са ни подали ръка, за да изплуваме от блатото на безсилието. Вдъхнали са ни смелост, накарали са ни да почувстваме топлота, дарили са ни с разбиране, а не осъдителност, помогнали са ни да споделим света си с тях и да не се чувстваме сами.
Преди няколко години бях на среща-разговор с млада българска блогърка, която сподели как в пубертета е вярвала, че има много приятели. Но преподавателката й по литература й е казала, че всъщност има малко приятели и много познати, а каква е разликата между тях, ще почувства сама. Защото, когато се прибираш след среща с истински приятел, усещаш вътре в себе си топлина, която няма нищо общо с времето навън.
Така че Истината е… че нямаме нужда от фалш, преструвки, лъжи, лицемерие, съжаление и взаимоотношения, след които вее хлад от всички посоки на света. Нуждаем се от топлина и някой, уютен като дом от детството. И песента на сърцето, която да ни напомня, че сме на прав път. А ако случайно зазвучат фалшиви акорди, да знаем, че някой ще ни поправи. И – докато това се случва – ние ще носим в себе си песните на дузина близки, които във всеки един момент бихме запели с готовност и любов…
Снимка: https://unsplash.com, Photo by Jorn Eriksen
