С появата си преди две години alt-J веднага бяха „набедени“ за последните от многобройната орда наследници на Radiohead. Използваме „набедени“, защото това е проклятие. Смъртна присъда би трябвало да се издава за всеки, който би се осмелил да посегне към трона на Том Йорк, вокалист и текстописец на Radiohead. Друг е въпросът, че в повечето случаи за подобно кощунство се говори само от музикалните журналисти, не толкова от самите банди.
Такъв е и случаят с аlt-J например. Те самите признават, че предпочитат да прекарват повече време в студиото, отколкото по летните фестивали. Очевидно обичат и да експериментират с електронни елементи. Също както своите по-големи братя, те започват пътя си от аулите на университета (в техния случай този в Лийдс, докато Radiohead се запознават в Оксфордския). Но дотук в по-голямата си част свършват приликите. И по-добре, защото всеки, който се е опитал да се доближи в чисто музикално и идейно отношение до Йорк и компания, е бил обречен на провал.
Триото от Лийдс e доста по-малко елитарнo и по-достижимо от петицата от Оксфорд, също така доста по-… забавно на моменти. Или може би по-първосигнално в отношението си към музиката, която прави.
This is All Yours не създава впечатление за албум, който е създаден с някакъв болен работохолизъм. Идеите сякаш са се раждали по-спонтанно. Като например семпълът на Майли Сайръс в Hunger of the Pine. Той звучи грандиозно и съвсем на място, обогатява песента и ни харесва ужасно много до момента, в който не откриваме от чий трак е взет. И тук може би е моментът да се замислим защо си позволяваме да сме такива снобари, след като допреди минута сме си припявали I’m a Female Rebel и сме си постнали песничката във Facebook с надеждата, че ще изглеждаме по-разбиращи.
Други примери за първосигналност са банджото в интрото и останалите бритиш фолк елементи, разпръснати напосоки в един албум, в който властва подчертано футуристично, електронно звучене. Отначало си разочарован и не намираш смисъл.
След като обаче просто се откажеш от идеята за консистентност и се отпуснеш, целият албум определено предизвиква някакво приятно чувство на отдаване на интересна и стойностна музика.
По-късно, при по-внимателното вглеждане към историята на написването на албума, откриваме че Нара – име, което откриваме в заглавието на няколко от траковете, всъщност е град в Япония, около който се върти по-голямата част от творческата работа, поне що се отнася до текстове, сюжет и идеи. Ако приемем, че цялостната идея за албума е дошла на бандата по време на турне в Страната на изгряващото слънце и около концерт в Нара, то фолк елементите може би са чисто и просто прояви на носталгия и стремеж да не се отдалечават прекалено от корените, докато търсят експериментаторското.
Защото, отново в пълен контраст с Radiohead, alt-J все още се страхуват да не се изгубят в електрониката. Ако все пак се наложи да ги сравняваме с някой от тежката категория, бихме заложили по-скоро на TV on the Radio, само че със солидна доза британско влияние. Интрото на албума ужасно много наподобява Ambulance от Desperate Youth, Blood Thirsty Babes от 2004. Choice Kingdom пък напомня за нещо от първия албум на Бон Айвър.
Единственото нещо, за което все още сме убедени, че е слабост на албума, е фактът, че добрите тракове са концентрирани изцяло в първата му част. Nara, Every Other Freckle и Left Hand Free, безспорно черешките в тортата, са подредени едни след друга, докато след Hunger of the Pine почти няма достойни за отбелязване моменти. А и сякаш енергията е на привършване към края. Идеите също се изчерпват.
При все това обаче разполагаме с нещо наистина струващо си.