Дядо Койчо седеше облегнат на пейката пред блока и попиваше слънчевите лъчи със затворени очи и лека усмивка. Изражението му подсказваше спокойствието и леността на котка. Дланите, покрити със старчески петна, бяха отпуснати в скута и стискаха навит вестник. Главата му клюмаше от налегнала дрямка.
Покрай ушите му жужаха коментарите на минувачите, но той се преструваше, че не ги чува. Не му трябваха нито съжаленията, нито милостинята им. Цял живот е бил сам и така му е много добре. За какво са му излишни ядове с жени, деца, че и заплата и наследство да дели. Даде 20 лева на портиерката на входа, не само че ще му опере и изчисти, ами и манджа ще му сготви. Това му стига. Само мир да има. Че нито сърцето, нито нервите читави. Още от младини доктора му заръча да си пази здравето и това и прави. Ей го осемдесет лета вече навърши, че и за сто се готви.
– Дядо Койчо, слънчеви бани правим, а? Блазе ти! – сепна го гласът на съседа Георги и дядото изтърва вестника в калта. Жалко, сега с какво ще си запълни времето? Не му се слушаше как съседа му пак се оплаква. Ожени се Георги и косата му побеля. Ама не слуша като му думаше, че жената проклета и не е за него. На, нека се пати. Повече съвети не му даваше, щом не ги слуша. И без това не разбираше проблемите му в семейството дядо Койчо, не е имал такова. Само му дума, че не бива това, което става вкъщи, да излиза навън, и така да избегне да го занимават с глупости. Георги не го подмина, а седна на пейката. Отвори си кенчето с бира и предложи на дядо Койчо.
– Аз такива неща не пия – изгледа го със свъсени вежди.
Георги сви рамене и отпи голям гълток, а после въздъхна. Пак предложи на дядото:
– Само глътка?
Дядо Койчо махна с ръка. Наум си мисли, че Георги алкохолик станал заради таз жена. Бракът разваля човека, жалко, какво добро и послушно момче беше…
– Казах ти, че алкохол не близвам – сопна се дядо Койчо. Гледаше на кенчето сякаш отрова му предлагат. Как я пие тази гадост, че и въздиша от удоволствие?
– Ама никога ли? Не си ли се напивал поне веднъж? – повдигна вежди Георги.
– Не съм! – дядото се надигна да си ходи. Подпря кръста си с ръка и затътри крака към входа на блока. Костите го боляха, пак ще вали.
Тъкмо докосваше дръжката на вратата и Георги подвикна след него:
– Безалкохолна е! За бирата говоря.
Дядо Койчо се върна при Георги и се отпусна на пейката. Нека се попече още на слънце. Лъхна го бриз и напълни ноздрите му с мириса на бира. Облиза сухи устни. Искаше му се да опита, но се срамуваше да си поиска. Какво ще кажат хората, ако го заварят да надига кенчето? Цял живот са го учили да не нарушава правилата, а бирата му е забранена. Ама как са я измислили, безалкохолна, по негово време нямаше такива екстри. Очите му все пробягваха по отвора на кенчето, а фъскането на пяната галеше слуха му. Извърна глава. Не, не е правилно. Тази мисъл го натъжи.
– Никога ли не си правил нещо забранено? – сръга го с лакът съседа му.
– Не съм – Пръстите му трепереха от желанието да сграбчи кенчето и да излее тази студена благодат в гърлото си. Стана му горещо, свали елечето си и го сгъна прилежно в скута си. Зае се да го приглажда.
– Значи, никога не си правил грешки? – повдигна вежда Георги.
– Цял живот съм бил примерен и съм спазвал правилата. За всяко нарушение си има наказание, а аз не съм бил наказван – гласът на дядо Койчо се огъна. Някога се гордееше с това, ала в очите на Георги се четеше веселие сякаш му се подиграваше.
– И на това живот ли му викаш? – смехът на Георги излезе с хриптене. Дядо Койчо го скастри с поглед и мъжът надигна пак бирата. – Грешките ти носят опит и те учат на нещо.
– Грешките са опасни и горко ти ако те хванат – държеше на своето дядо Койчо. Като малък счупи изящна ваза и благодарение на майка му отърва наказанието. А какви страшни наказания му измисляше баща му някога, че повече никога не сгреши да ги сбъдне.
– Понякога си струва да поемаш рискове. Инак буксуваш на едно място.
– Много си ми е добре така. Нямам проблеми и живея спокойни старини.
– От колко годишен си с тези твои старини? Виж се, на осемдесет, а с опита на новородено. А аз съвети съм тръгнал да ти искам. Стой си в черупката и си чакай да умреш без да си живял – Георги допи бирата си и смачка с крак кенчето. Сякаш сърцето на дядо Георги бе на мястото на кенчето. Как да каже, че е старец от петгодишен. Георги тръгна да си ходи. Дълго време дядо Койчо стоеше загледан в гърба му. Прииска му се поне веднъж да наруши правилата. Извади стотинките от джоба си и започна да брои. Дланите му трепереха от вълнение. Дали щяха да му стигнат? Понесе се към магазина. Повъртя се около хладилника. Продавачката го гледаше с интерес. Досрамя го и накрая излезе с хляб. Толкова с опитите да нарушава правилата. Не му прилягаше на годините. Нека младите се патят.
Прибра се в апартамента си в който не го очакваше никой. Нямаше и манджа в хладилника. Намаза филия с лютеница. Хлябът ставаше на топка в устата му и трудно преглъщаше. Закашля се. Трохи влязоха в трахеята. Изведнъж го достраша, че ако умре, никой няма да го потърси или извика линейка. На никой нямаше да му пука за стареца. Добра се до чешмата, наля си вода и я преглъщаше сякаш е бирата на Георги. Гледа новините до късно. В ума му се превърташе въпросът от колко годишен е старец. Не е грешал, но и не е постигнал нищо в живота си, нито е обичал, нито оставил нещо след себе си. Очите му се напълниха със сълзи. Почувства се самотен. Прииска му се да поговори с някого, но нямаше на кого да се обади. Не искаше да досажда на никого. Той, човекът без проблеми, човекът на когото се оплакват, искаше да се оплаче, че няма проблеми. Звучеше абсурдно. Мантрата му за спокоен живот във вътрешен мир се пропука. Стисна юмруци. Запъти се към вратата и позвъни на съседския апартамент. В този миг сърцето му се сви. Падна на четири крака. Вратата се отвори и дядо Койчо започна своята жална тирада как иска да го научат да живее, докато е време. Но вместо думи от устата му се разнесе лай и скимтене. Жената на Георги повдигна дядо Койчо на ръце и го показа на децата. Дядо Койчо не разбираше какво става, но му харесваше как децата го наобиколиха и му се радваха докато го чешеха зад ушите и по корема. Не се бе чувствал по-щастлив и обичан и доволно махаше с опашка.
А там някъде като сянка се изниза Смъртта, отбелязала с тикче молбата на дядо Койчо да се научи да живее.
Разказът е част от предизвикателството на TrueStory.bg – „Времето лети“.
