Събуждам се. Отварям очи. У дома съм. Щастие гали бузите ми, любов топли сърцето ми, очите ми искрят от радост.
Сънувам ли?
По-скоро не. Пред мен се разтила прекрасна гледка. Мирише на липа. Чувам благозвучния си майчин език отвън…
Когато си далеч от родния дом, всичко това е просто мечта. Сега обаче мястото е България, месецът е май, а аз съм там, където тялото и душата ми се сливат – подходящ момент да ви разкажа една история.
Събувам си обувките и си топвам краката в рекичката. Топло и приятно е. Оглеждам се: наоколо само планини. Мисля си за всичко, което виждам и което ме кара да плача от щастие, че съм родена в тази страна.
Ще обуя пантофките си и ще продължа, защото искам да видя залеза. Онова, което виждах от брега на Северно море, беше красиво, но не беше българско.
Разхождам се. Искам да стигна до онази прекрасна крепост, където като малка гледах залеза. Вървя и усещам камъчетата, върху които стъпвам. Преминавам покрай безброй къщички – такива, каквито има само в нашите китни селца, изпълнени с онзи изчезващ вид добри и приветливи хора. Точно тези хора гледам сега: месят питки, плетат черги, правят керамични съдове.
И вървя, и вървя, и си мисля, че съм в рая. Отново се чувствам дете, чувствам се така сякаш никога не съм си тръгвала от България и сякаш никога няма да си тръгна отново.
Бързам. Не искам да изпусна залеза. Три крачки и съм там. Отправям поглед нагоре: небето е червено, на места зелено, с нотки на кафяво.
Поемам си въздух и се чудя: има ли по-голямо щастие?
Заглавно изображение: Залез над Хисаря. Автор: Христина Димитрова
