Възможно ли е болката да бъде уловена в думи? Как се пише за страданието, отчаянието, огорчението от липсата на справедливост, неспирната скръб, съпътстваща загубата на близки и приятели, и засилващото се чувство на бепомощност и безнадеждност, трупани с десетилетия? Има ли литературата силата да обхване мъката на десетки хиляди физически, психологически и емоционално сломени човешки същества, които така и не могат да проумеят защо е трябвало да се запознават от първа ръка с някои от най-големите злини в цялата ни история?
Да, колкото и да е трудно, болката може да бъде поне частично опитомена и за тази цел на помощ идват изкуството и особено литературата.
Многобройни и ярки (и крайно болезнени) доказателства в подкрепа на твърдението ми ще откриете в „Роман за името“ (изд. „Изток-Запад“, 2017 г.) на Людмила Миндова, който излезе в средата на декември миналата година.
Миндова, която през годините превежда на български книги на Данило Киш, Дубравка Угрешич, Симо Мраович, Йосип Ости, Алеш Дебеляк, Томаж Шаламун и други писатели от бивша Югославия и издава няколко монографии и сборници с поезия, загатва за огромния си потенциал като романист още с първата си творба в този жанр. Едва ли е, че именно преводач с нейния опит е успял да създаде творба като „Роман за името“, тъй като преводът е изкуство, което изисква както многогодишна подготовка, знания и търпение, така и човечност, смирение и стремеж към опознаване на заобикалящия ни свят.
В „Роман за името“ Миндова прави успешен (и необходим) разрез на поредицата от злочестия, сполетели Европа и в частност България през XX век.
Романът е смел опит за осмисляне и опитомяване на злото чрез силата на словото и разума. Тези няма и 200 страници представляват своеобразна антология на болката и загубата и нестихващото желание на човек да живее въпреки тях. Разказ за привидно несвързани епизоди, които всъщност имат много общо и са превърнали България в това, което е днес, чрез ефекта на доминото. Сборник, който ни помага да опознаем себе си през историите на напълно непознати хора, към чието страдание няма как да останем безразлични.
„Злото не идва само. Малко по малко се приплъзва, милиметър по милиметър, отначало съвсем незабелязано, прокрадва се в крайчеца на окото, като завист, съвсем неосъзната завист – защо тя има такава коса, а аз нямам, защо очите ѝ са толкова красиви, а моите не са, защо неговата жена е толкова прекрасна, а моята, ей я на, на нищо не прилича, защо те се обичат, а ние не, защо тяхната къща е толкова голяма, а нашата не е, защо това, защо онова… После тази завист, тази прокоба, се разраства, все повече и повече, пълзи все по-навътре и по-навътре, прояжда сърцето, обзема всичките ни мисли и когато накрая се обърнем и се погледнем – ама този човек кой е, аз ли съм това, възможно ли е същият този човек, който някога, едва отворил очи, благодарение на Йехова за добрините му, възможно ли е наистина онзи млад прекрасен човек с ясен поглед и светъл лик, който бързаше пръв да поздрави, да подаде ръка, да отвори вратата, да помогне, да отмени, възможно ли е сега този човек да е същият? Аз ли съм наистина това? Не, не може да е истина това. Друг трябва да е…“
През историите на три различни семейства – християни, мюсюлмани и евреи, разказани от три различни гледни точки, Миндова търси отговори на много и все сложни въпроси, които в крайна сметка се свеждат до едно голямо и непреодолимо „Защо?“. Това „Защо?“ е както предизвикателство, така и възможност, защото, както пише авторката, неуморното повтаряне на този въпрос е „единственият начин за опитомяване на абсурда“.
Ако литературата е средство за пътуване във времето, „Роман за името“ е препускане през най-мрачните събития на отминалото столетие: Втората световна война и провеждания от нацистка Германия Холокост, прекършването на милиони човешки съдби в Съветския съюз по времето на Сталин, „Белене“ и другите концетрационни лагери в комунистическа България, сътресенията от 1968 г. и кампанията за насилствена смяна на имената на българските турци през 80-те години, останала в историята с името „Възродителен процес“. Тук е и спасяването на българските евреи по времето на Втората световна война – един от светлите епизоди в по-скорошната ни история, който обаче продължава да бъде или неглижиран, или осакатяван, или направо извращаван в преследването на определени политически цели. „Роман за името“ поглежда и към края на XX и началото на XXI век, като много от описаните явления и събития, за огромно съжаление, продължават да бъдат част от битието ни.
„Роман за името“ ни припомня, че трябва да помним, защото забравата неизменно води до повтарянето на предишни грешки, до поредното оскотяване, което оставя след себе си повсеместна разруха, унищожени семейства и ежедневие по-страшно и от най-зловещите кошмари.
„За каквото се мълчи, все едно не съществува… Ето защо трябва наистина да се говори […] Ето защо трябва да се напомня за нещата, които забравата се опитва да унищожи като картонче от библиотечен каталог. Ето защо изкоренените гори трябва да бъдат отново засаждани, разрушените мостове, отново изграждани, изгорените библиотеки – вдигани от прахта.“
„Роман за името“ търси корените на злото в уж невинните мисли, които неусетно могат да прераснат в непростими действия.
„[С]тихията на омразата се разпалва непрекъснато – заради медиен рейтинг, заради суета и евтина слава и най-вече заради лишен от мяра популизъм, чиято цел въобще не е защитата нито на народа (ах, как я обичат тази дума популистите!), нито пък на някакви политически принципи. И защо е всичко това? Защо, когато е ясно – омразата е бедствие, стихийно бедствие, в което печеливши няма, накрая има само хора в беда. Има едни, които губят работа, дом, близки и вече не знаят живот ли е това тяхното, ад ли е. Има други, които са напълнили сметките си дотам, че вече не знаят на Канарските ли острови да отидат през уикенда, на Малдивите ли, нова яхта ли да си купят, самолет ли, но някъде дълбоко в себе си отчаяно чувстват, че нещо не е наред, че от всичко това стават не по-богати, а още по-бедни. Има трети, те са най-много, стоят по средата, не смеят да възроптаят, мълчат си кротко, при заплата бързат веднага да си платят сметките, за да цепят после до края на месеца косъма на четири, носят се по течението и се молят лодката им да не попадне във водовъртеж, небето да не се срути отгоре им.“
„Роман за името“ ни призовава да не забравяме и да почитаме милионите жертви на човеконенавистни идеологии с различен оттенък, чиито проповедници най-безцеремонно са си присвоили правото да решават кой има право да живее и кой – не.
„Жертвата не съди. Дори и напълно невинна, истинската жертва никога не знае, или поне не е сигурна в това, и тя не сочи с пръст срещу другия човек: „Ето, той е виновен!“ Жертвата не съди и не отмъщава. А най-невинната жертва, за съжаление, не говори, тя мълчи. Мълчи, защото устата ѝ са затворени отдавна. Под два кубика пръст, в общи гробища.“
„Роман за името“ е огледало, което ни позволява да видим част от причините за случващото се в България през последните няколко години, но и ни кара да признаем, че сегашното положение не е даденост, а следствие от милиони индивидуални избори и псевдопреход.
„Българите обикалят насън по света и учат чужди езици. Боде ги носталгия, но така и не смеят да се завърнат в родината. Знаят, че за прдпочитане е носталгията пред разочарованието. Така поне им остават спомените от детството. А и най-лошото детство, поне в спомените, изглежда винаги по-хубаво. Обикалят българите чужбината, влачат след себе си куфари на колелца – инженери, лекари, стоматолози, учители, архитекти, художници, музиканти, работници, химици, физици, филолози – обикалят надлъж и шир земното кълбо, търсят си каква да е работа, за да могат да вържат двата края, да платят таксата на децата в училище, да им купят учебници, нови дрехи, да ги нахранят, възпитат, трудно им е, неприятно е да си учил толкова, а да трябва да миеш чинии, но не, как да се върнеш в България, в която скоро и националният химн ще бъде чалга, докато иначе партийните лидери куртоазно по медиите се облепят като след Девети с етикети на „фашисти“ и „антифашисти“, само и само да забрави гласоподавателят факта, че я, уж ходи да гласува, уж не е гласувал за този, който само преди месеци беше принуден да си подаде оставката, а той пак на власт. И уж има многопартийна система, а то няма и една партия, която да не е пълна все с негови хора. Тук бодигардът на Тодор Живков, там шофьорът на Тодор Живков, личният лекар на Тодор Живков, съветникът му, първият му доносник, вторият му…“
Въпреки болката, която блика от страниците, въпреки натуралистичните описания, които хващат читателя за гърлото и го/я пускат едва на прага на задушаването, „Роман за името“ все пак отправя едно много важно позитивно послание: светът може да бъде едно по-хубаво място, ако всеки от нас даде своя принос за неговото усъвършенстване.
„[И]нерцията на разрушението е далеч по-лесна от сътворението. В природата на нещата е да се състаряват и вървят към своя край и затова дори най-малката съпротива срещу този естествен закон на разпада е достойна за възхищение. И най-красивата райска градина ще се превърне в ад, ако никой не се грижи за нея. Тук да се полее, там да се подреже, някъде да се ашладиса… И най-красивите очи ще потъмнеят, ако няма други очи, с които да се огледат. Ясно е вече, физиците го доказаха: светът съществува, докато някой го гледа. Угасне ли светлината в погледа, угасва и животът.“
Според мисъл, приписвана на Оскайр Уайлд, книги, чието препрочитане не ни носи наслада, изобщо не заслужават да бъдат четени. Иначе казано, трябва да ценим времето си, за да можем да препрочитаме колкото и когато пожелаем книгите, впечатлили ни най-силно. Аз самият прочетох „Роман за името“ два пъти за месец и вече нямам съмнение, че този роман ще бъде сред литературните ми находки от България за цялата 2018 г.
Ако „Роман за името“ ви докосне по начина, по който докосна мен, то тогава прочетете и „Аз още броя дните“ на Георги Бърдаров и „Кротките“ на Ангел Игов – все творби с душа, чието прочитане ще ви направи с една идея по-добър човек.
