По време на серията събития „Извън рамките“, организирани от „Обединени идеи за България“, разговаряхме с Румен Илиев, партньор във фонда Launchub, създаден с цел да финансира нови фирми с потенциал за успех. Румен се интересува от предприемачество, стартъпи, рисков капитал и инвестиции.
С него обсъдихме културата на предприемачество в България, развитието на ИТ сферата, пречките пред стартиращите фирми и възможностите за финансиране в момента.
Много икономисти смятат, че предприемаческата инициатива в България е на доста ниско ниво. Какво е Вашето мнение по въпроса?
Румен Илиев: Зависи с кого се сравняваме. Спрямо съседите ни, като Румъния, Словакия, Чехия или Хърватска, които по много показатели са пред нас, може да се похвалим, че за последните две години нещата се промениха. Смятам, че предприемачеството поне в ИТ сферата у нас е на по-високо ниво и страната ни вече има едно добро име. Има и доста чужди екипи, които успяват да дойдат насам, привлечени от възможността за инвестиции от фондовете тук. Също така от гледна точка на сделки, които се правят в региона, мисля, че не сме толкова назад. В предприемачеството обаче има не само продукт, но и бизнес. Имаме кадри, що се отнася до технологии и инженери, но като бизнес хора сме малко назад.
В САЩ и Западна Европа, след като човек е натрупал опит в една компания в продължение на пет или десет години, решава да започне собствен бизнес. Това често важи за ИТ сферата. В България ИТ индустрията казва, че има липса на кадри и трябва да се внасят хора отвън. Според Вас какво ще стане с предприемаческата инициатива и как ще се развием в следващите няколко години, като се вземе предвид недостигът на кадри в най-динамичния сектор у нас? Трябва ли да обучаваме допълнително бизнес мисленето?
Румен Илиев: Да, няма лошо в това да можем да внасяме хора. Факт е, че няма достатъчно кадри в ИТ индустрията. Когато бях студент, най-големите компании бяха от автомобилната, нефтената и банковата индустрия. Сега все повече технологични фирми, като Google, Facebook, Apple навлизат сред най-големите. Смятам, че това е хубаво. Индустриалната революция отдавна свърши. Технологичната е някъде в разгара си. Нормално е да има глад за определен тип кадри, като това са хората в ИТ, било то софтуерни или хардуерни инженери. Някои държави, като САЩ например, успяват да привлекат такъв тип кадри и това им дава конкурентно предимство. Тези страни взимат най-добрите кадри, които създават бизнес и впоследствие – добавена стойност за икономиката.
Аз мисля, че в България успяхме да поставим нещата по правилния начин – заслуга на неправителствените организации и на медиите, които се опитват да развиват предприемачеството като идея. В тази връзка фондовете са по-скоро катализатор. Що се отнася до хората, които са работили примерно пет години в голямо предприятие и създават стартъп, то те могат да бъдат финансирани съвсем спокойно. Предишният им опит дава конкурентно предимство. В България нещата работят, както и по света, с уговорката, че тук капиталът е много по-малък. И в нашата страна предприемачите изпитват същия глад за кадри, когато развиват собствен бизнес. Гладът за хора в ИТ сферата е добре дошъл за такива, които искат да рискуват. Един програмист може да напусне работа, да опита да направи нещо свое, да се провали тотално в следващите девет месеца, да каже „аз съм безработен“ и в следващите три дни да получи пет оферти за работа. И това не е никакъв проблем, ако погледнем сегашната конюнктура. [bctt tweet=“Според мен това би трябвало да даде увереност на хората от ИТ да рискуват.“] Но и по принцип това трябва да важи за всички, които искат да се занимават с бизнес, тъй като в момента има лесен достъп до финансиране. Също така вече има достатъчно развити връзки с предприемачи, които са успели на Запад и сега се връщат в България. Така се споделя опит, т.е. може сравнително бързо да се изгради нетуъркинг и предприемачите да не се чувстват сами в първите крачки, които правят.
Предприемачеството само за ИТ ли е?
Румен Илиев: [bctt tweet=“Не, предприемачеството по никакъв начин не е само за ИТ.“] Това е простият отговор. Наистина обаче, поради естеството на нашата работа, имаме по-голям фокус върху тази сфера. Финансирането на Launchub е до 200 хил. евро. С 200 хил. евро може да направим един ресторант на морето или да обзаведем един добър фризьорски салон.С тези пари обаче може да финансираме и един ИТ бизнес, който може да направи нещо смилено, например софтуер, който се продава по интернет и клиентите са милиони. Тогава ще говорим за много по-голяма възвращаемост. Затова нашето виждане е пречупено през сферата на ИТ. Там с най-малко пари може да се стартира нещо голямо. По никакъв начин обаче не трябва да подценяваме области като медицина, образование, финансова сфера, земеделие или индустрия. Предприемачеството по своята същност е еднакво навсякъде. Просто трябва да намериш среда, свързана с достатъчно кадри, финансиране и партньори. Няма абсолютно никакъв проблем да го развиваш и в другите индустрии. Въпросът е, че в ИТ сферата в България сме може би една крачка напред спрямо останалите.
На какви качества обръщате внимание, когато искате да инвестирате в един стартъп?
Румен Илиев: За това мога да говоря през призмата на ранна фаза инвеститор, когато стартъпът няма продажби или продукт. Това, което може реално да се види, е екипът. Натрупаният опит е първото нещо, което гледаме. Достатъчен ли е той, за да може екипът да произведе този продукт или услуга. Оценката на пазара е също важна, т.е. дали пазарът ще приеме добре продукта. Важни са големината на този пазар, нуждата от такъв продукт или услуга, конкретността му и как стартъпът смята да достигне до първоначалните клиенти. Комбинацията от качества на екипа, способността да развият добър продукт и конюнктурата на пазара, към който те са се насочили, са нещата, които инвеститорът се опитва да прецени, доколкото може в началото. Пример за нещо, което прави лошо впечатление, е някой да дойде и да каже: „Искам едни пари и ако ми ги дадете, тогава ще напусна работа“. След като предприемачът не иска да заложи на идеята, за която иска да вземе пари, няма как и инвеститорът да му повярва.
Тъй като все още донякъде се бърка какво е сийд финансиране, може ли с няколко прости думи да обясните какво е Launchub и как той инвестира?
Румен Илиев: Да, има такова объркване, което се получава постоянно и не е толкова нелогично. Финансиранията се делят най-общо казано по големината на рунда. Първото финансиране е от приятели и семейство. След това идват акселераторите или бизнес ангелите, които са способни да ескалират идеята на стартъпа до ниво продукт, и то – незавършен. След това идва сийд финансирането, което е финансиране с рисков капитал. Говорейки за големина в континентална Европа, размерът му е между 100 хил. и 1 милион. Launchub е мини сийд фонд, защото е в долната граница по размер на инвестиране, като в момента успяваме да синдигкираме и инвестиции и до 500 хиляди евро с партньори. Освен размера на инвестицията има и други разлики. Един акселератор има еднакъв подход спрямо всички стартиращи екипи, предлага еднаква среда и изисквания. [bctt tweet=“Сийд финансирането обаче предполага, че екипът вече е в по-напреднала фаза,“]най-вероятно има собствен офис и не им е необходимо да се вкарват в калъпа на коуъркинг пространствата. Сийд финансирането валидира продукта, но в малко по-напреднала фаза.
Какво обединява компаниите, в които Launchub инвестира?
Румен Илиев: Ние естествено, като най-ранен инвеститор, се опитваме да изберем правилните предприемачи. Това, което ги обединява, е мотивацията да направят нещо голямо. Донякъде ги обединяват и областите, в които фондът инвестира. Това са образование (Ucha.se, Jumpido), медицински устройства – „здраве и технологии“ (healthtech) (Mediately и „Кинестика“ в Словения и „Просфит„), биткойн, където сме инвестирали в компании като „БитлендингКлуб„, софтуер и технологии, като Imagga и разбира се медии и свободно време, където са „Синексио„ и „Флипс„, и други. Обединява ги още това, че винаги има програмист в екипа, на това държим. В портфолиото ни няма хора, на които им липсва амбицията, че могат да направят нещо голямо. Това са хора, които наистина вярват в предприемаческата идея.
Бихте ли инвестирали в екип, в който средната възраст е примерно около 50 години?
Румен Илиев: Имаме екипи, в които средната възраст е малко над 40 години. Не е въпросът във възрастта, а в духа, който екипът носи. Имаме и основатели на компании, които са над 50 години. Да, не са толкова много, повечето са младежи. Когато сме видели основател, който е в 40-те или 5о-те си години, това по никакъв начин не ни е спряло да инвестираме. [bctt tweet=“Няма смисъл инвеститорът да дискриминира на база възраст.“] Въпросът е, че е нормално повечето стартъпи да са от младежи, защото те могат да рискуват повече, имат по-ниски разходи за издръжка, финансирането на тях им стига за по-дълго време. Един човек на 35 много по-трудно би рискувал да остане без работа за примерно девет месеца и да пробва да направи нещо свое. Дискриминацията обаче със сигурност не е при инвеститора. Аз например доста залагам на опита на по-възрастните.
Какви за пречките пред предприемачеството у нас?
Румен Илиев: Двата типа фирми, които има в България – дружество с ограничена отговорност (ООД) и акционерно дружество (АД), имат много недостатъци при структуриране на инвестиция (рисков капитал) в стартъп. Стартъпът е експеримент, в който след шест или девет месеца свършват финансите и се вижда дали той ще продължи или не. В добрия случай идеята е успешна и стартъпът излиза извън България. Говорим обаче за друго. ООД е структура, която лесно се започва, но трудно се приключва, т.е. ликвидира. За да ликвидира предприемач ООД-то си, му трябват адвокат и счетоводител, които да му водят процеса по ликвидация в следващите минимум осем месеца. Това са разходи, за които той няма пари. Друг проблем: имаме дружество с ограничена отговорност, в което десет ангела инвестират малки суми при увеличение на капитала. Един от тях, дори да е взел само един процент, ще има право да блокира всеки следващ инвеститор или инвестиция; според нашето законодателство в ООД няма различен тип акции с различни права. АД е много по-добра структура, но за да имаш увеличение на капитала, той трябва да е изцяло внесен, което може да представлява затруднение. Освен това, АД е скъпа форма за експеримент, какъвто е стартъпът.
Друг проблем е гладът за кадри, който е голям. Ние не трябва да си правим илюзията, че тук има всякакви кадри. Добре е България да се усети, че е хубаво да привлича кадри. До голяма степен успехът на предприемача се дължи на екипа и на възможността да се намерят качествени хора. Ако няма такива, той е принуден да наеме чужденец. По българското законодателство в срок от примерно шест месеца, предприемачът трябва да се занимава с администрация и да ходи от институция на институция, за да изкара работна виза. Това невинаги е лесно и възможно за млада фирма и повечето предприемачи се отказват да го правят.
Трета пречка е липсата на добра връзка с университетите у нас. В софтуерната индустрия, много от предприемачите работят съвместно с образователните институции, но в България това не е добре застъпено, както и няма правила за комерсиализиране на изобретения и патенти създадени в българските университети. За сравнение, някой от нашите инвестиции имат патенти разработени в университети в чужбина.
Какво бихте посъветвали хората, които искат да започнат бизнес?
Румен Илиев: В момента хората имат голям шанс да започнат нещо свое. Конюнктурата е добра, повечето сфери растат, пазарите се развиват, има достъп до капитал. Аз бих искал обаче българите да са малко по-предприемчиви, да си вярват и да опитват повече, но не по детски начин – добре е да си направят проучването, да съберат екип и да смеят да рискуват. Добре е да се знае, че в предприемачеството няма голяма слава. Това е много работа, която невинаги е приятна и не е за всеки. Бих искал обаче да видя повече идеи и повече предприемачество.
Снимка: Личен архив: Румен Илиев
